Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Какво е това, мамка му? — кресна той на Висбрук.
— Ъ… — генералът задърпа потната яка на униформата си. — Като войник мой дълг е да приема невъоръжен пратеник на врага, за да изслушам условията им…
— Без да ми кажете?
— Знаехме, че няма да искате да чуете дори! — прекъсна го Вурмс. — Но той е прав! Въпреки усилията ни те ни превъзхождат многократно. Също така, преди да свърши войната в Англанд, не можем да разчитаме на никаква подкрепа. В момента сме просто малко трънче в огромната пета на един враждебен народ. Може би ще е от полза за нас да преговаряме, докато все още имаме някаква позиция. Бъдете сигурен, че след като падне градът, ни чака единствено и само клане!
Вярно, но архилекторът няма да е на същото мнение. Последното, за което съм изпратен тук, е да преговарям за условията на капитулацията ни.
— Днес сте необичайно мълчалива, магистър Айдър.
— Аз съм последният човек, който да се изказва по военните въпроси, касаещи такова решение, но както изглежда, предложението е повече от приемливо. И едно е сигурно. Откажем ли сега, а гуркулите успеят да превземат със сила града, ще настане истинска касапница. — Тя вдигна поглед към Глокта. — Тогава няма да имат никаква милост.
Абсолютно вярно. Познавам добре милостта на гуркулите.
— Значи и тримата сте за капитулация, така ли?
Тримата се спогледаха, но никой не отговори на въпроса.
— А не ви ли хрумна, че след като се предадем, те може и да не спазят обещанието си?
— Хрумна ни — каза Висбрук, — но преди винаги са ги спазвали, а и малкото надежда… — той сведе поглед към масата — е по-добре от никаква.
Очевидно има повече вяра във врага, отколкото в мен. Никак не съм изненадан. И моята вяра в мен самия не пращи от сила.
Глокта изтри влагата под едното си око.
— Разбирам. Тогава, предполагам, редно е да обмисля предложението му. Ще се съберем отново при завръщането на гуркулския ни приятел. По залез-слънце. — Дръпна назад тяло, примижа и рязко се изправи.
— Ще обмисляте предложението, така ли? — изсъска в ухото му Витари, докато вървяха по коридора, извън залата за аудиенции.
— Как така, мамка му?
— Точно така — сряза я Глокта. — Аз взимам решенията тук.
— Или оставяте онези червеи да ги взимат вместо вас!
— И двамата имаме своите задължения. Аз не ти казвам как да пишеш писмата до архилектора, а как се справям с онези червеи не е твоя работа.
— Не е моя работа ли? — Витари дръпна ръката му и той залитна на болния си крак. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Много по-силна. — Ако загубим града без бой, главите и на двама ни ще хвръкнат! А моята глава е моя работа, недъгав червей!
— Не е време да изпадаме в паника — изръмжа Глокта. — И аз не искам да свърша във водата при доковете, но трябва да действам внимателно. Нека ги оставим да мислят, че ще получат своето, така никой няма да се изкуши да направи нещо прибързано. Искам първо да съм подготвен. Също така искам да поясня нещо, практик Витари, това е първият и последният път, когато ти давам обяснения. Сега си разкарай шибаната ръка от мен.
Ръката й не го пусна, напротив, пръстите й стиснаха още по-силно, впиха се в Глокта със силата на менгеме. Очите й се присвиха и луничавото й лице се сбърчи яростно. Дали не съм я преценил погрешно? Дали е способна да ми пререже гърлото? Мисълта почти го накара да се усмихне. Нямаше да разбере, защото Северард избра точно този момент, за да се появи в другия край на мрачния коридор.
— Само се вижте — промърмори той, докато вървеше към тях. — Винаги ме е учудвало как любовта процъфтява на най-невероятни места и как пламва между хора, за които най-малко очакваш. Като роза, която пробива каменистата земя. — Притисна длани към гърдите си. — Сгрявате ми душата.
— Хванахме ли го?
— Разбира се. В момента, в който излезе от залата за аудиенции.
Ръката на Витари се беше отпуснала и Глокта се отърси от нея. Тръгна към килиите.
— Защо не дойдеш с нас? — обърна се през рамо Глокта, като едва се сдържаше да не разтрие натъртената си ръка. — Ще натрупаш малко материал за следващото си писмо до Сълт.
В седнало положение голяма част от величествеността на Шабед ал Ислик Бурай се губеше. За това допринасяше и издраният мръсен стол в една от задушните килии под Цитаделата.
— Така, не е ли сега по-добре да можем да поговорим на равни начала? Доста е неудобно, като те гледат отвисоко.
Ислик се усмихна ехидно и извърна поглед, сякаш да говори с Глокта беше под достойнството му. Точно като богаташ, тормозен от просяците на улицата. Нищо, съвсем скоро ще излекуваме тези му заблуди.