Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Квартетът моментално превключи на бодър военен марш. Уест се обърна и затътри натежалите си от отчаяние крака. Излезе в мразовитата нощ.
Три дървета го последва по петите.
— Мътните го взели, не мога да ви разбера бе, хора! По моите земи човек трябва да си спечели правото да води! Хората му го следват, защото знаят какво може, уважават го, защото дели с тях трудностите! Дори Бетод си е извоювал мястото на водач! — той закрачи напред-назад пред шатрата, размахвайки големите си ръце. — А вие избирате за водач този, дето най-малко знае как да ръководи, избирате най-големия глупак и му давате да командва!
Уест не намери думи, с които да отговори. Не можеше да отрече, че севернякът беше прав.
— Тоя кретен до един ще ви закопае! Всички ви ще закара обратно при пръстта! Проклет да съм, ако аз и моите момчета тръгнем с вас. Писнало ми е да плащам за грешките на другите, достатъчно вече загубих от това копеле Бетод! Тръгваме, Куче. Тая лодка с глупаци нека си потъне без нас! — обърна се и се отдалечи в тъмнината.
Кучето вдигна рамене.
— Не беше чак толкова зле. — Приближи се до Уест и се наведе заговорнически към него. Бръкна под палтото си и извади нещо. Погледът на Уест се прикова в цяла печена сьомга, несъмнено отмъкната от масата на принца. Севернякът се усмихна. — Взех си рибка! — при тези думи той последва главатаря си и остави Уест сам на билото на хълма.
От шатрата на Ладисла продължаваше да се носи маршовата музика.
До залез-слънце
Нечия ръка грубо разтърси спящия Глокта. Стиснал зъби от болка, той внимателно извърна глава, докато не чу изпукването във врата си. Да не би смъртта да е подранила тази сутрин? Отвори съвсем леко очи. А, както изглежда, не е. Сигурно ще е по обед. Витари се беше надвесила над него. Прозорецът беше откъм гърба й и щръкналите кичури на косата й бяха само черни очертания на ярката светлина на сутрешното слънце.
— Добре тогава, практик Витари, щом чак толкова не можеш да ми устоиш. Дано нямаш нищо против, ти ще трябва да си отгоре.
— Ха-ха. Пристигна пратеник на гуркулите.
— Кой?
— Пратеник. Идва от името на императора, така чух.
Глокта почувства как паниката го обгръща.
— Къде е?
— Тук, в Цитаделата. Говори с управителния съвет.
— Мамка му! — кресна Глокта и почти скочи от леглото. Прониза го болка, когато преметна сакатия си крак на пода, но той не й обърна внимание. — Защо не са ме извикали?
Витари го изгледа навъсено.
— Сигурно са предпочели да говорят с него насаме. Дали е заради това, как мислите?
— Как се е озовал тук?
— Дошъл с лодка, под бяло знаме. Висбрук каза, че военният дълг повелявал да го приеме.
— Военният му дълг! — кресна Глокта, докато се бореше да надене крачола върху изтръпналия си треперещ крак. — Тлъста свиня такава! От колко време е тук?
— Достатъчно отдавна, за да сътвори куп пакости заедно с управителния съвет, ако това са намеренията им, естествено.
— Мамка му! — Глокта примижа от болка, докато се бореше с ризата си.
Безспорно гуркулският емисар представляваше величествена гледка.
Имаше дълъг гърбав нос и интелигентен поглед. Дългата му тънка брада беше старателно сресана. Златната нишка, с която бяха извезани бялата му роба и лентата за глава, блестеше ярко на утринното слънце. Стойката му беше съвършено изправена, дългата шия — изпъната, а брадичката — вирната високо, така че всичко, към което благоволеше да насочи погледа си, биваше изгледано отвисоко. Беше толкова висок и слаб, че от присъствието му величествената огромна зала изглеждаше невзрачна и схлупена. Ако реши, самият той може да мине за император.
Глокта осъзна колко прегърбен и не на място изглежда в момента, докато се влачеше, потънал в пот и с изкривено от болка лице, в залата за аудиенции. Окаяната гарга се изправя пред величествения паун. За мое най-голямо щастие битките невинаги се печелят от воините с най-лъскави брони.
Дългата маса беше изненадващо празна. Зад нея седяха само Висбрук, Айдър и Корстен дан Вурмс и никой от тях не изглеждаше доволен, че го вижда. И с право, копелета такива.
— Няма го днес лорд-губернатора, а? — викна Глокта.
— Баща ми не се чувства добре — подхвърли Вурмс.
— Колко жалко, че се налага да лишите болния човек от утешителното си присъствие до леглото му. Ами Кадия?
Не последва отговор.
— Не е ли редно и той да се срещне с тях? — Глокта кимна грубо към емисаря. — Какво щастие, че поне вие тримата имате силата и смелостта да отвърнете на повика на дълга. Аз съм началник Глокта и каквото и да сте чули досега, тук командвам аз. Ще трябва да ме извините за закъснението, но никой не си беше направил труда да ме уведоми за пристигането ви. — Острият му като кинжал поглед се насочи към Висбрук, но той не посмя да го погледне в очите.