Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Чакай! — изхлипа пратеникът. — Бог да ми е на помощ, почакай! Вурмс. Корстен дан Вурмс, самият син на губернатора!
Вурмс. Прекалено очевидно е. Но, от друга страна, най-очевидните отговори обикновено са верните отговори. Това нищожно копеле би продало собствения си баща, дори да не е сигурен, че ще има купувач…
— Жената също, Айдър!
— Айдър? — намръщи се Глокта. — Сигурен ли си?
— Тя го организира! Всичко е нейна идея!
Глокта бавно пое въздух през дупките между зъбите си. Усети кисел вкус в устата. Отвратителното чувство на разочарование или отвратителното чувство, че през цялото време подозирах нещо такова? Тя е единствената с достатъчно мозък, кураж и ресурси, за да организира измяна. Жалко. Все пак имам повече мозък в главата, за да се надявам на щастлив край.
— Айдър и Вурмс — промърмори Глокта. — Вурмс и Айдър. Гнусната ни малка мистерийка най-после е разбулена. — Вдигна поглед към Фрост. — Знаеш какво да правиш.
Нищожни шансове
Хълмът се издигаше от тревата с кръгла основа и почти конусовидна форма, сякаш придадена от човешка ръка. Странно възвишение, една-единствена могила насред необятната равнина. Феро нямаше доверие на подобни неща.
Изтърканите, загладени от вятъра камъни стояха в разкривени кръгове на билото на хълма и разпръснати по склоновете отдолу. Някои все още бяха изправени, други — полегнали на една страна. Най-малките стигаха на височина едва до коляно, а най-високите бяха два пъти колкото човешки ръст. Черни голи камъни, опълчващи се на напорите на вятъра. Древни, студени и сърдити. Феро ги изгледа свъсено.
Усещането й бе, че камъните сякаш отвръщат на гневния й поглед.
— Какво е това място? — попита Деветопръстия.
— Старо е — вдигна рамене Кай. — Ужасно старо. По-старо е от самата Стара империя. Сигурно е строено още преди времето на Еуз, когато дяволите са бродели по земята. — Усмивката му се разтегна. — Ако питаш мен, строено от дяволи. Кой знае? Може да е било храм на отдавна забравени богове или гробница.
— Или нашата гробница — промърмори Феро.
— Какво?
— Добро място за почивка — каза тя на висок глас. — Ще можем да огледаме равнината.
Деветопръстия погледна нагоре към билото.
— Хубаво. Спираме.
Феро се изправи с ръце на кръста на един от камъните и присвила очи, се загледа в далечината. Вятърът се понесе из равнината и разлюля тревата на вълни. Гонеше облаците, разкъсваше ги, въртеше ги, влачеше ги по небето. Блъскаше Феро в лицето и насълзяваше очите й, но тя не му обърна никакво внимание.
Проклет вятър, вятър като всеки друг, нищо повече.
Деветопръстия застана до нея и примижа към студеното зимно слънце.
— Виждаш ли нещо?
— Следят ни.
Бяха далеч, но Феро ги видя. Ситни точки в далечината. Ездачи насред морето от трева.
— Сигурна ли си? — Деветопръстия изкриви лице, напрягайки очи към хоризонта.
— Да. Изненадан ли си?
— Не. — Той се отказа от взирането и разтри очи. — Лошите новини никога не ме изненадват. Просто малшанс.
— Преброих тринайсет ездачи.
— Преброила си ги? Аз дори не мога да ги видя. За нас ли идват?
— Да виждаш нещо друго наоколо — разпери ръце Феро. — Може би онова нахилено копеле Финиъс си е намерил нови приятелчета.
— Мамка му. — Деветопръстия погледна към каруцата в подножието на хълма. — Не можем да им избягаме.
— Не. — Устните на Феро се извиха. — Можеш да поискаш съвет от твоите духове.
— И за какво? За да ми кажат, че ни е спукана работата ли? — помълча. — Ще ги изчакаме. По-добре да се бием тук. Ще качим каруцата най-отгоре, на билото. Поне ще имаме хълма и камъните, зад които да се скрием.
— Аз си мислех същото. Имаме и време да подготвим терена.
— Хубаво. Да се залавяме за работа.
Острата лопата захапа парче от земята с характерния звук на стържещ в камениста почва метал. Така познат звук. Копаене на ями и копаене на гробове, има ли разлика?
Феро беше копала гробове на всякакви хора. Близки, или поне дотолкова, доколкото беше склонна да се сближава. Приятели, отново доколкото беше склонна да се сприятелява. Един-двама любовници, ако можеше да се нарекат така. Разбойници, убийци, роби, без значение, щом мразят Гуркул. Всякакви хора, които по една или друга причина се бяха озовали в Лошите земи.
Забиваш лопатата, хвърляш пръстта.
След края на битката, ако си още жив, копаеш. Подреждаш гробовете в редица. Копаеш за мъртвите другари. Посечени, наръгани, изкормени и изпотрошени другари. Копаеш колкото решиш надълбоко, хвърляш ги в дупката, заравяш ги, после те изгниват и биват забравени. Така е открай време.