Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Но тук, на този странен хълм, в тази непозната земя Феро имаше достатъчно време. Другарите й имаха шанса да оцелеят. Това беше разликата и при всичкото й презрение, при всичките й навъсени погледи и стаен гняв тя отчаяно се вкопчи в тази надежда със силата, с която ръцете й стискаха лопатата.
Странно как досега не се бе отказала да се надява.
— Добре копаеш — каза Деветопръстия, застанал на ръба на ямата.
Тя го изгледа изотдолу с присвити очи.
— Имам много опит.
Заби лопатата в купчината пръст отстрани, опря длани на ръба на ямата и изскочи навън. Седна на края с провесени надолу крака. Ризата й беше подгизнала от пот, а по лицето й се стичаха струйки. Избърса чело с мръсната си ръка. Деветопръстия й подаде меха с вода, тя го взе и издърпа със зъби тапата.
— Колко време имаме?
Феро напълни уста, изжабурка се и изплю водата.
— Зависи колко бързо яздят — отвърна. Напълни отново уста и преглътна. — Одеве бързаха. Ако продължават със същото темпо, ще бъдат тук късно през нощта или на зазоряване. — Тя му върна меха.
— На зазоряване. — Деветопръстия бавно постави обратно тапата. — Тринайсет са, казваш?
— Тринайсет.
— А ние сме четирима.
— Петима, ако навигаторът се върне да помага.
— Няма голяма вероятност — Деветопръстия се почеса по брадата.
— Чиракът ще бъде ли от някаква полза?
— Не мисля — примижа с очи Деветопръстия.
— Ами Лутар?
— Ще се изненадам, ако някога е размахвал юмрук, да не говорим за меч.
Феро кимна.
— Значи тринайсет на двама.
— Нищожни шансове.
— Определено.
Той пое дълбоко въздух и заби поглед в дъното на изкопа.
— Ако смяташ пак да бягаш, няма да те виня.
— Хъ — изсумтя Феро. Странно, това въобще не й бе хрумнало.
— Оставам. Пък да видим как ще се развият нещата.
— Хубаво. Добре. В никакъв случай няма да си излишна.
Вятърът зашумоля в тревата и стоновете му отекнаха в камъните. В такива моменти се казва нещо, досещаше се Феро, но не знаеше какво точно. Не я биваше в приказките.
— Още нещо. Ако умра, ти ще ме погребеш. — Тя протегна ръка към Деветопръстия. — Съгласен?
Той изгледа ръката й озадачен.
— Дадено.
От много време Феро не бе докосвала никого без явното намерение да го нарани. Усещането беше странно, ръката му хвана нейната, пръстите му стиснаха нейните, дланите им се притиснаха една в друга. Топло е. Той й кимна и тя кимна на него. Пуснаха ръцете си.
— Ами ако и двамата умрем? — попита Деветопръстия.
— Тогава птиците ще ни оглозгат — вдигна рамене Феро. — Какво значение има?
— Няма — промърмори той и зарея поглед надолу по склона, — няма значение.
Пътят към победата
Брулеше пронизващ вятър. Уест стоеше край няколкото ниски дървета на възвишението над река Кумнур и наблюдаваше как напредва колоната. По-точно наблюдаваше как не напредва колоната.
Стегнатият строй на Кралската гвардия предвождаше армията на Ладисла. Лесно се различаваха по лъскавите брони, в които от време на време проблясваше по някой лъч на бледото зимно слънце, успял да пробие гъстите облаци. Познаваха се и по ярките униформи на офицерите и разветите пред всяка рота знамена — златни слънца на червен фон. Маршируваха добре, бяха преминали вече реката и се прегрупираха в идеална формация на отсрещния бряг — пълна противоположност на хаоса, който цареше от другата страна на моста.
Рано сутринта наборната войска беше потеглила с известен ентусиазъм. Със сигурност хората нямаха търпение да се измъкнат от мизерията на военния лагер. Само час по-късно обаче по-слабите започнаха да изостават — някои от по-възрастните или по-зле обутите — и колоната се разпокъса. Хората се хлъзгаха и препъваха в полузамръзналата кал, ругаеха и се блъскаха в онези отстрани или настъпваха изотзад човека пред тях. Стегнатите формации на батальоните постепенно се удължиха, изкривиха се и се превърнаха в безформени петна. Накрая се смесиха с подобните на тях петна отпред и отзад. В резултат колоната се придвижваше на вълни — една част напираше напред, докато друга оставаше неподвижна точно като сегментите на гигантски земен червей, който се вие в калта.
В момента, в който бяха достигнали моста, вече нямаше и помен от ред. Ротите се сбутаха в тясното пространство на моста, а опърпаните, изморени и ядосани войници не спираха да се ръгат и да се ругаят помежду си. Онези отзад напираха все по-силно към моста, нетърпеливи да минат на другия бряг, където ги очакваше почивка, и така допълнително забавяха движението. След това една каруца, на която така или иначе не й беше мястото там, счупи колело точно в средата на моста. Така бездруго мудният поток от хора се превърна в едва процеждаща се струйка. Изглежда, никой не знаеше какво да направи, за да махне оттам каруцата, нито пък кого да извика, за да я поправи, затова хората просто започнаха да се катерят през нея или да се промушват отстрани и така задържаха хилядите, идващи след тях.