Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Сега в калта на близкия бряг на бързо течащата река се бе събрала огромна тълпа. Хората се поклащаха, опрели рамо в рамо, роптаеха недоволно, а копията им стърчаха във всички посоки. Отстрани обикаляха и крещяха офицери. Навсякъде около тях се трупаха все повече парчета от изхвърлени или изгубени части от екипировката. През това време огромната колона, влачеща се на приливи и отливи, не спираше да налива все повече хора в царящия пред моста хаос. По нищо не личеше някой дори да бе направил опит да накара хората да спрат, камо ли да бе успял.
И всичко това, при положение че колоната напредва, без да е обезпокоявана от наближаващ враг и по що-годе приличен път. Уест не смееше да мисли как се управлява подобен строй в условията на бойно поле, сред дървета или в пресечен терен. Той стисна изморените си очи и разтри клепачи, но когато ги отвори отново, ужасяващата и същевременно жалка и смехотворна картина беше все същата. Не знаеше да се смее ли, или да плаче.
Откъм склона зад гърба му долетя конски тропот. На седлото беше едрият здравеняк лейтенант Яленхорм. Той не пращеше от интелект, но беше надежден и добър ездач. Подходящ избор за задачата, която смяташе да му възложи Уест.
— Лейтенант Яленхорм на вашите заповеди, господине. — Едрият младеж се завъртя на седлото и погледна към реката. — Май имат проблем на моста.
— Определено. И, боя се, това е само началото на неприятностите.
— Доколкото чух, превъзхождаме ги по численост, а и моментът на изненадата е на наша страна — усмихна се широко лейтенантът.
— Колкото до численост, може би да. Но изненада? — Уест посочи точещата се върволица през моста. До тях достигнаха далечните отчаяни викове на офицерите. — От тази измет? И слепец ще разбере, че идваме, от десет мили ще ни чуе. А пък ако е сляп и глух едновременно, ще ни надуши, преди още да сме сформирали боен ред. Цял ден ще мине, докато преминем реката. И това е най-малкият ни проблем. Откъм командване разликата между нас и врага е огромна. Принцът живее в измисления си свят, а ролята на щаба му е само да го държи в него на всяка цена.
— Но разбира се…
— И цената за това може да се окаже животът на всички ни.
— О, стига, Уест. Не искам да влизам в битка с подобни мисли в главата.
— Няма да ти се наложи.
— Няма ли?
— Искам да подбереш шестима от твоята рота, също и резервни коне. Ще яздите с всички сили към Остенхорм, а оттам на север до лагера на маршал Бър. — Уест бръкна в джоба на шинела си и извади писмо. — Ще му предадеш това. Ще му кажеш, че Бетод е вече зад него с основните сили от армията си. Ще му кажеш, че принц Ладисла, противно на заповедта му и възможно най-лекомислено, е прекосил Кумнур, за да предизвика северняците на битка. — Стисна зъби. — Бетод ще ни забележи от мили разстояние. Предоставяме на врага избора на бойно поле, само и само принцът да изглежда дързък и безстрашен командир. Явно дързостта е най-добрият съветник по време на война.
— Уест, положението не е чак толкова зле, нали?
— Когато стигнеш в лагера на Бър, ще му кажеш, че най-вероятно принцът е загубил сражението, че почти сигурно армията му е разгромена и пътят към Остенхорм е отворен. Той ще знае какво да направи.
Яленхорм се вгледа в писмото. Посегна да го вземе, но спря.
— Полковник, предпочитам да отиде някой друг. Аз по-добре да остана да се бия…
— Това, че ще останеш да се биеш, няма да промени нещата, лейтенант, но ако успееш да отнесеш навреме писмото, това може да се окаже от огромно значение. Не влагам никакви лични чувства, повярвай ми. В момента не мога да си представя по-отговорна задача от тази и ти си човекът, на когото имам доверие, че ще я изпълни. Ясна ли е заповедта?
Едрият лейтенант преглътна, взе писмото, разкопча шинела си и внимателно го пъхна във вътрешния джоб.
— Разбира се, господине. За мен ще е чест да изпълня задачата. — Той понечи да извърне коня си.
— Има и още нещо. — Уест пое дълбоко въздух. — Ако аз… ако ме убият. Когато всичко това свърши, ще отнесеш ли съобщение на сестра ми?
— О, стига, Уест. Няма нужда от…
— Повярвай ми, искам да оцелея, но това е война. Не всички ще се върнат у дома. Ако не се върна, кажи на Арди… — Уест се замисли за момент. — Кажи й само, че съжалявам. Само това.