Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай
- Автор: Валё Пер, Шьовал Май
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай». Краткое содержание книги:
Грамаден почти колкото Гунвалд Ларшон, но доста по-кротък. Беше пристигнал тази нощ от Сконе със собствената си кола. Не толкова заради нищожното обезщетение от четиридесет и шест йоре на километър, а защото съвсем правилно бе разсъдил, че ще е добре да разполага с кола, която не носи стокхолмски номер.
Застанал до прозореца, гледаше навън и дъвчеше клечка за зъби.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.
— Да, има няколко души, които още не сме успели да разпитаме. Ето например госпожа Естер Шйелстрьом, вдовицата на един от убитите.
— На майстор Юхан Шйелстрьом?
— Да. Живее на Карлбергсвеген осемдесет и девет.
— Къде е това?
— Планът на града е там — уморено кимна Колберг.
Монсон остави сдъвканата клечка в пепелника пред Меландер, извади от джоба си нова и апатично я погледна. Постоя известно време пред картата и навлече палтото си. На вратата се спря и погледна въпросително Колберг.
— Какво има? — попита Колберг.
— Да знаеш къде наблизо могат да се купят ароматизирани клечки за зъби?
— Не, съжалявам.
— Жалко — тъжно поклати глава Монсон. — Чух, че имало такива клечки. Мъча се да откажа цигарите — добави той на излизане.
Когато вратата се затвори, Колберг погледна Меландер и рече:
— Срещал съм го един-единствен път преди — миналото лято в Малмьо. Съвсем същото ми каза и тогава.
— За клечките ли?
— Да.
— Чудна работа.
— Кое?
— Че за цяла година не е успял да си намери.
— Ти си невъзможен — изпъшка Колберг.
Меландер захвана да тъпче лулата си и без да вдигне поглед, забеляза:
— Нещо не си в настроение.
— И още как — отвърна Колберг.
— Няма смисъл да се ядосваш. Само по-лошо става.
— Ти ли ще кажеш? С твоето олимпийско спокойствие.
Меландер замълча и с това разговорът секна.
Въпреки всички предвиждания през следобедните часове. Великият детектив — Обществото, разви трескава дейност.
Стотици бяха онези, които се обадиха по телефона или пък лично дойдоха, за да съобщят, че може би са пътували със същия автобус.
Всички данни трябваше да се разгледат обстойно, но тоя път се оказа, че трудът им не е напразен.
Някакъв мъж, който към десет часа вечерта в понеделник се качил в един двуетажен автобус при моста на Юргорден, се кълнеше, че видял Стенстрьом. Съобщи го по телефона и го свързаха с Меландер, който незабавно го повика.
Мъжът бе към петдесетте. Изглеждаше убеден в това, което говори.
— Значи, видяхте помощник-инспектор Стенстрьом?
— Да.
— Къде?
— Когато се качих на моста на Юргорден. Той седеше вляво зад шофьора.
Меландер мислено се съгласи. Сведенията за местата на жертвите в автобуса още не бяха проникнали в печата.
— Сигурен ли сте, че беше той?
— Да.
— По какво разбрахте?
— Познах го. Работил съм като нощен пазач.
— Да — сети се Меландер, — точно така. Веднъж, преди няколко години ви видях в преддверието на стария участък, на Агнегатан. Помня ви.
— Да, наистина — възкликна мъжът учуден. — Но аз не ви познавам.
— Виждал съм ви само два пъти — поясни Меландер. — Пък и никога не сме разговаряли.
— Но Стенстрьом го помня много добре, защото…
Той се поколеба.
— Да? — рече Меландер учтиво. — Защото?
— Ами, изглеждаше толкова млад, облечен с джинси и спортна риза, та си помислих, че е външен човек. Помолих го да се легитимира. И…
— Да?
— Няколко седмици по-късно стана същото недоразумение. Беше много неудобно.
— Е, случва се. А онзи ден вечерта, когато го видяхте, той позна ли ви?
— Не. Съвсем не.
— Имаше ли някой до него?
— Не, мястото беше свободно. Спомням си добре, защото отначало мислех да го поздравя и да седна при него. Но реших, че може би не подобава.
— Жалко — рече Меландер. — И вие слязохте на Серелсторье.
— Да, и там взех метрото.
— Стенстрьом остана ли в автобуса?
— Мисля, че да. Във всеки случай не го видях да слиза. Поне отгоре където седях.
— Мога ли да ви предложа чаша кафе?
— С удоволствие.
— Ще ви помоля да погледнете няколко снимки — продължи Меландер. — Но за жалост са доста неприятни.
— Да, разбирам — прошепна мъжът.
Докато разглеждаше снимките, пребледня и преглътна на няколко пъти. Единственият, когото позна, бе Стенстрьом.
Малко по-късно, почти едновременно, пристигнаха Мартин Бек, Гунвалд Ларшон и Рьон.
— Как — възкликна Колберг, — нима Шверин…
— Да — отвърна Рьон. — Умря.
— И?
— Каза нещо.
— Какво?
— Не зная — отвърна Рьон и постави магнитофона на масата.