Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Теб винаги повече те е бивало по правилата от мен. — Той седна на една туфа и потупа подканящо мястото до себе си.
Тя подмина поканата му, както и полупразната бутилка с бира, която й предложи.
— Става въпрос за бизнес уговорка. Както аз виждам нещата, моите родители ще посрещнат почти всички разходи по експедицията. Смятам да водя стриктен отчет на вашия дял.
„В гласа й още се усещат онези сладки, леещи се гласни на Юга — помисли си той, — а съгласните бледнеят като меки сенки.“
— Хубаво. Счетоводството е по твоята част.
— Ще им върнеш всичко, Ласитър. До последното пени.
Той отпи от бирата.
— Плащам си дълговете.
— Лично ще се погрижа да платиш този. — Тя замълча за момент, преди да премине към следващия практически въпрос. Луната се отразяваше красиво върху спокойната повърхност на водата, но Тейт не я удостои с вниманието си. — Разбрах, че учиш Лару да се гмурка.
— Работя с него от известно време. — Матю помръдна рамене. — Бързо схваща.
— Бък ще се гмурка ли?
Макар очите му да бяха в сянка, тя забеляза блясъка в тях.
— Това си зависи от него. Не го насилвам.
— Не бих те карала да го правиш. — Тя омекна достатъчно, за да пристъпи малко по-близо до него. — Той ми е мил. Радвам се… радвам се, че изглежда толкова добре.
— Радваш се, че е зарязал бутилката.
— Да.
— И преди се е случвало. Веднъж издържа цял месец.
— Матю. — Преди да осъзнае действията си, вече бе поставила ръка на рамото му. — Той полага усилия.
— Не го ли правим всички? — Внезапно той сграбчи ръката й и я дръпна да седне до него. — Уморих се да гледам нагоре. Освен това така те виждам по-добре. Винаги си изглеждала добре на лунна светлина.
— Лично правило — побърза да каже тя. — Дръж си ръцете далеч от мен.
— Както кажеш. Пък и не искам да получа измръзване на пръстите. Определено си охладняла с годините, Червенушке.
— Просто развих по-изискан вкус.
— Колежани! — Усмивката му бе презрителна. — Винаги съм смятал, че ще си паднеш по академичния тип. — Той нарочно сведе поглед към ръцете й, после отново я погледна в очите. — Няма пръстени. Как така?
— Не закачай личния ми живот и аз няма да закачам твоя.
— Това няма да е лесно, при положение че ще работим заедно.
— Ще се оправим някак. А що се отнася до работните правила, когато се гмуркаме, един член на вашия екип ще се гмурка с един от нашия. Нямам ти доверие.
— А толкова добре го прикриваше — промърмори той. — Става — продължи той. — Мен ме урежда. Обичам да се гмуркам с теб, Тейт. Носиш ми късмет. — Той вдигна очи към звездите. — Доста отдавна не съм се гмуркал в топли води. Северният Атлантически е мръсно копеле. Няма начин да не го намразиш.
— Тогава защо си се гмуркал там?
Той й хвърли кос поглед.
— Това не спада ли към личния живот?
Тя погледна настрани и се прокле наум.
— Спада, макар че попитах от професионално любопитство.
Е, защо пък да не й каже?
— От изваждането на метални останки падат доста пари. В случай, че не си чувала, Втората световна е видяла сметката на много кораби.
— Мислех, че единственият метал, който те интересува, е златото.
— Интересува ме всичко, в което има пари, скъпа. А имам чувството, че от това пътуване ще паднат много пари. — Удоволствието бе не по-малко от болката, затова той продължи да изучава профила й. — Ти май не си убедена в това.
— Не съм. Но съм убедена, че баща ми изпитва нуждата да го направи. „Изабела“ и „Санта Маргерит“ от години палят въображението му.
— Както и „Проклятието на Анжелик“.
— Да, от момента, в който чу за него.
— Но ти вече не вярваш в проклятия. Нито в магии. Предполагам, че си натъпкала главата си с книги, докато там не е останал и милиметър за друго.
Не можеше да обясни защо я заболя от думите му, при положение че бяха самата истина.
— Вярвам, че амулетът е съществувал, и като познавам баща си, вярвам, че е на борда на „Изабела“. Намирането му обаче е съвсем друга работа. Стойността му ще дойде от възрастта, скъпоценните камъни и теглото на златото му, а не от някакво суеверие.
— В теб не е останала и частица от русалката, Тейт — тихо каза той и спря преди да е вдигнал ръка да погали косата й. — Навремето ми приличаше на нещо приказно, което принадлежи както на морето, така и на ефира. С безброй тайни в очите и безкрайни възможности, които трептят наоколо ти.
Кожата й настръхна, не от резливия бриз, а от жега. Гласът й бе отбранително студен.