Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Ще ви оставя ключ от къщи и когато простите равнодушното ми поведение, грубостта ми, ще дойдете и аз ще ви очаквам...
- Лука, не бива...
- Напротив. Никога не съм правил подобно нещо. Това е доказателство за люб...
Тя чу думата, която той щеше да произнесе. Но не беше същата.
- Доказателство за любезността ми към вас...
Той стана, потърси ключа в джоба си. Остави го на масата до чашата с изстиналото кафе. Целуна Жозефин по косата и повтори:
- Довиждане, Жозефин.
Тя го проследи с очи как се отдалечава, взе ключа. Беше още топъл. Задържа го в шепата си като ненужно доказателство за изтляла любов.
Зое не искаше да говори.
Жозефин я чакаше да се върне от училище. Заяви на дъщеря си: скъпа моя, трябва да се разберем. Готова съм всичко да чуя. Ако си сторила нещо, за което съжаляваш или от което се страхуваш, кажи ми, ще поговорим, няма да се гневя, защото те обичам повече от всичко.
Зое остави чантата си в антрето. Съблече си палтото. Отиде в кухнята. Изми си ръцете и ги обърса. Отряза си три филии хляб. Намаза ги с масло. Прибра маслото в хладилника. Пъхна ножа в миялната. Отчупи две квадратчета от черния шоколад с бадеми. Сложи всичко в една чиния. Върна се в антрето да си вземе чантата и без да обърне внимание на настояванията на Жозефин („Зое, трябва да поговорим, не може да продължава така“), се затвори в стаята си, докато дойде време за вечеря.
Жозефин затопли пилето със зеленчуци, което беше сготвила. Зое обичаше пиле със зеленчуци.
Двете вечеряха мълчаливо. Жозефин гълташе сълзите си. Зое топеше залци в соса, без да погледне майка си. Дъждът удряше по прозорците на кухнята и капките се разтичаха. Когато капките са едри и тежки, те се задържат по стъклата и можеш дори да ги преброиш.
- Ама какво съм направила? - изкрещя Жозефин, изнервена до крайност.
- Много добре знаеш - отговори невъзмутимо Зое.
Тя събра чинията, чашата и приборите си и ги сложи в миялнята. Мина с гъбата по плота, почисти точно там, където беше яла, без да събере трохите на майка си, сгъна салфетката си, изми си ръцете и излезе от кухнята.
Жозефин скочи от стола и се втурна след нея. Зое затвори вратата на стаята си и тя чу как превъртя ключа два пъти.
- Не съм ти слугиня! - извика Жозефин. - Благодари ми за вечерята.
Зое открехна вратата и каза:
- Благодаря. Пилето беше много вкусно.
Сетне затвори и остави Жозефин онемяла.
Тя се върна в кухнята. Седна пред яденето, което не беше докоснала. Погледна студеното пиле в лоясалия сос, сгърчените домати и втвърдените чушки.
Облегна се на масата, обхванала главата си с ръце, и остана дълго време в тази поза.
От стаята на Зое гръмна песен на „Бийтълс“. ОопЧ разз те Ьу, сюпЧ таке те сгу, сюпЧ таке те Ъ1ие, саше уои кпоу, даг1т§ I юуе уои1. Излишно е. Излишно е да изкопчваш насила думи. Не можеш да се бориш срещу мъртвец. Още по-малко срещу жив мъртвец. Тя горчиво се изсмя. Прозвуча като чужд смях. Никак не й хареса. Трябва да се захвана с работата си. Да си намеря научен ръководител. Да защитя дисертацията. Ученето винаги ме е измъквало от най-неприятните ситуации. Всеки път, когато животът ми върти номера, средновековието ми идва на помощ. Декламирах на момичетата какво символизират цветовете, за да прикрия тревогата пред утрешния ден или тъгата от отминалия. Синьо: цвят на траур, виолетово: свързано със смъртта, зелено: надежда и възходящи растителни сокове, жълто: болест, грях, червено: кръв и огън, червено като нагръдния кръст на кръстоносеца или мантата на палача, черно: цветът на ада и на мрака. Те оставаха зинали от страх, а аз забравях моите терзания.
Телефоннът я изтръгна от мислите й. Тя го остави да звъни, после реши да вдигне все пак.
- Жозефин?
Гласът беше весел, тонът - безгрижен и закачлив.
- Да - преглътна Жозефин, стиснала силно слушалката.
- Да не си онемяла?
Жозефин се засмя неловко.
- Ами не очаквах, че...
- Обаче! Наистина съм аз. Завръщане към активния живот... и без капка злопаметност, държа да уточня. Колко време мина, Жо?
- Добре ли си? Нещо ми се струва, че хич те няма...
- Не, не. Добре съм. А ти?
- В отлична форма.
- Откъде се обаждаш? - попита Жозефин, търсейки някаква точка, за да окачи дрехата на новопоявилия се призрак.
- Защо питаш?
-За нищо...
- Хайде, Жозефин. Познавам те, имаш нещо наум.
- Нямам, уверявам те... Просто...
- Последния път наистина се стигна до сблъсък помежду ни. Така че те моля за извинение. Наистина съжалявам... И за доказателство те каня на обяд.
- Толкова ми се иска да не се караме повече.
- Вземи нещо за писане и запиши адреса на ресторанта.