Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
81огу оГЪег Ше5, каза си Ортанс, докато дорисуваше последното копче на бялата официална риза на Гари, който бе поканен на вечеря в Бъкингамския дворец.
- Не искаш ли да отидеш в Лондон?
Зое поклати глава и сведе поглед.
- Не искаш да ходиш в Лондон никога вече?
От гърдите на Зое се изтръгна дълбока въздишка, която не се нуждаеше от обяснение.
- Да не си се скарала с Александър?
Зое извърна поглед. По непроницаемото й изражение не можеше да се отгатне дали е ядосана, нещастна или заплашена от някаква опасност.
- Зое, отговори ми! Как искаш да отгатна? - нервира се Жозефин. - Преди скачаше от радост, когато потегляше за Лондон, сега не искаш повече да стъпиш там! Какво се е случило?
Зое изгледа майка си с ярост.
- Стана осем без пет. Ще закъснея за училище.
Тя взе чантата си, нагласи я на раменете, притегна ремъците, отвори входната врата. Преди да излезе, се обърна и заплашително заяви:
- Не влизай в стаята ми! Забранено е!
- Зое! Дори не ме целуна! - възропта Жозефин към гърба на дъщеря си.
Тя се спусна тичешком по стълбището, прескачайки през две стъпала, и настигна Зое във фоайето на партера. Видя се в огледалото: по пижама и с тениската, подарена от Шърли, украсена с надпис „Смърт на захарта“. Засрами се, срещнала погледа на Гаетан Льофлок-Пинел, който се движеше редом със Зое. Тя се врътна и скорострелно се мушна в асансьора. Сблъска се с млада руса жена, която не изглеждаше по-добре от нея.
- Вие сте майката на Гаетан? - обърна се към жената, зарадвана да се запознае с госпожа Льофлок-Пинел.
- Беше си забравил банана за междучасието. Случва се да му падне кръвната захар и се нуждае от нещо сладко. Затова побързах да не го изпусна и... нямах време да се облека, излязох както си бях.
Беше метнала някакъв шлифер направо върху нощницата си и беше с боси крака.
Тя потриваше ръце, избягвайки погледа на Жозефин.
- Приятно ми е да се запознаем. Досега не съм ви срещала...
- О, мъжът ми не обича аз да... - и млъкна, сякаш някой можеше да я чуе. - Ще се вбеси, че съм неглиже в асансьора!
- И аз не изглеждам по-добре - успокои я Жозефин. - Тичах подир Зое. Тя излезе, без да ме целуне; не ми харесва да започна деня без целувка от дъщеря ми...
- И на мен също! - въздъхна госпожа Льофлок-Пинел. - Детските целувки са толкова сладки.
Тя приличаше на малко дете. Слаба, бледа, с кафяви уплашени очи. Беше свела поглед и трепереше, притиснала с две ръце предницата на шлифера. Асансьорът спря, тя слезе и задържа тежката врата, повтаряйки многократно довиждане. Жозефин се почуди дали жената не искаше да й сподели нещо. Кичури се бяха измъкнали от косата й, заплетена в две тънки плитки. Тя хвърляше тревожни погледи наляво и надясно.
- Искате ли да пием едно кафе у дома? - попита Жозефин.
- О, не! Няма да е...
- Бихме могли да се опознаем, да поговорим за децата... Съседи сме, а не се познаваме.
Госпожа Льофлок-Пинел пак потри длани.
- Трябва да напиша програмата за нещата, които имам да правя през деня. Не бива да закъснявам... - говореше така, сякаш я тормозеше мисълта, че може да забрави нещо. - Много сте любезна. Някой друг път може би... - и продължаваше да придържа вратата на асансьора с кльощавата си ръка. - Ако видите съпруга ми, не му казвайте, че сте ме видели така неглиже... Той е прекалено... Много държи на етикета! - тя се усмихна притеснено и потърка нос в свивката на лакътя, скрила лице в ръкава на шлифера си.
- Гаетан е много сладък. Понякога звъни у нас... - опита се да поднови разговора Жозефин.
Госпожа Льофлок-Пинел се стресна.
- Не знаехте ли?
- Понякога си почивам следобед...
- Не познавам добре другите ви две деца Домисий и...
Госпожа Льофлок-Пинел вдигна вежди, поколеба се, сякаш и тя
се мъчеше да си спомни името на големия си син. Жозефин повтори:
- Обаче Гаетан е много сладък...
Не знаеше какво друго да каже. Искаше тя да пусне вратата. Беше студено, а тениската й с призива „Смърт на захарта“ беше доста тънка.
Най-сетне госпожа Льофлок-Пинел пусна вратата, но очевидно без особено желание. Жозефин й махна приятелски. Сигурно е на успокоителни. Трепери като лист и се стряска от най-малкия шум. Вероятно не е приятна съпруга, нито е властна майка, която се налага. Не я беше виждала в училище или в кварталния супер. Къде ли пазарува? После се замисли. Може би прави като мен, аз ходя до магазина от веригата „Интермарше“ в Курбвоа. Навик, останал от предишния ми живот. Беше си запазила картата на редовен клиент. И Антоан имаше. Две карти на една сметка. Още една връзка с него.
Тя се прибра и реши да отиде да потича. Минавайки покрай стаята на Зое, бутна вратата, но не влезе. Обещанието си е обещание. Беше пристигнало ново писмо. С почерка на Антоан. Беше го подала на Зое, която се бе затворила в стаята си, за да го прочете. Чу я как превъртя два пъти ключа, с което й заявяваше,че не бива да й се меси. Жозефин не беше попитала нищо.