Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Държах се зле.
Тя го погледна, помисли си, че много хора се държат зле с онези, които ги обичат. Той не правеше изключение.
- Искам да забравим всичко... - той вдигна към нея искрен поглед.
- Ами вижте... - измънка тя.
Не знаеше какво да каже. Че вече е късно, че беше дошъл краят, че оттогава се бе появил друг, който...
- Не съм много привикнала към любовните истории. Аз съм доста загубена... - и тихо добави: - Впрочем на вас ви е добре известно...
- Липсвате ми, Жозефин. Бях свикнал с вас, с присъствието ви, с внимателното ви и деликатно отношение...
- О! - изненада се тя.
Защо не беше казал тези думи преди. Когато все още беше време. Когато тя отчаяно желаеше да ги чуе. Изгледа го объркана. Той прочете съжалението в очите й.
- Вече не изпитвате нищо към мен? Прав ли съм?
- Толкова дълго чаках знак от ваша страна, че... мисля, че се...
- Че се изморихте?
- Да, в известен смисъл...
- Не казвайте, че е прекалено късно! - заяви той игриво. - Готов съм на всичко... за да ми простите!
Жозефин се измъчваше. Направи опит да дръпне малко любов, поне една нишка, която да изтегли, да прищипне, да накъдри, да навърти и да пресуче, за да се получи голям помпон. Взря се в очите на Лука, широко отворените й очи затърсиха, отново и отново. Не можеше да е изчезнала ей така изведнъж! Потърси поне една нишка в очите му, на устните му, в извивката на ръкава му, обичах да се сгуша там, когато спяхме заедно, виждах ръката му, която ме държеше, вълнувах се, притварях очи, за да запазя този образ. Тя продължи да търси, да рови, но така и не успя да открие нишка. Изплува на повърхността без нищо.
- Имате право, Жозефин. Не случайно съм останал сам на тези години. Никога не съм могъл да задържа когото и да било! Вие поне имате дъщерите си...
Жозефин отново се замисли за Зое. Щеше да постъпи като Лука.
Щеше да разголи душата си пред нея и да я помоли: говори ми, аз не умея да показвам любовта си, но толкова те обичам, че ако сутрин не ме целунеш, не мога да дишам, забравям всичко, дори как се казвам, не чувствам вкуса на първата филийка, губя интерес към изследванията си, губя интерес към всичко.
- Вие имате брат си. Той се нуждае от вас...
Той я изгледа, сякаш не разбираше. Сбърчи вежди. Замисли се за кого намеква, сетне схвана и си изсмя:
- Виторио!
- Да, Виторио... Вие сте му брат, вие сте единственият човек, на когото може да разчита!
- Забравете за Виторио!
- Лука, не мога да забравя за Виторио. Той винаги е бил помежду ни.
- Забравете за него, ви казвам!
В гласа му прозвучаха гневни и заповеднически нотки. Тя се дръпна, изненадана от рязката промяна в тона му.
- Той е част от нашето общуване. Не мога да забравя за него. Той остана в живота ми, след като ви...
- След като сте ме обичали... Това ли искате да кажете, Жозефин? Някога. Отдавна...
Тя наведе глава с притеснение. Не е било любов, беше се изпарило толкова бързо.
- Жозефин... Моля ви...
Тя се извърна. Не биваше да я моли. Беше й толкова неудобно.
Поседяха доста време, без да продумат. Той си играеше с пакетчето захар, мачкаше го с дългите си пръсти, стискаше го, търкаляше го, сплескваше го.
- Права сте, Жозефин. Аз съм само тежест, която повлича всички към дъното.
- Не, Лука. Не е така.
- Напротив, точно така е.
Кафетата им бяха изстинали. Жозефин направи гримаса.
- Искате ли да поръчам ново? Или нещо друго? Един портокалов сок? Чаша вода?
Тя отказа с жест. Стига, Лука, рече безмълвно, стига. Не искам да ми се умилквате.
Той обърна поглед към езерото. Забеляза кучето, което се из-тръскваше от водата, и се усмихна.
1
Ох фр. сЪегиЪт - херувим, ангел. - Б. пр.
2
Филм на американския режисьор Уилям Фридкин (1973). - Б. пр.
3
Не е твоя работа (англ.). - Б. пр.
4
Една от най-прочутите трагедии на Пиер Корней, сюжетът е свързан с любовта, честта, синовния дълг, героизма. - Б. пр.
5
История на живота й (англ.). - Б. пр.
- Всичко започна тогава, в онзи ден... Нали? В деня, в който не си дадох труда да ви изслушам...
Тя не отговори, не изпускаше от поглед кучето. Стопанинът му беше хвърлил топката в езерото и то се гмурна, за да я извади от водата. Мъжът чакаше, горд с умението си да дресира, горд, че животното се подчинява на щракването му с пръсти. Търсеше признание на своята власт в погледите на околните.
- Знаете ли какво ще направим, Жозефин? - той решително стана от стола си. - Ще ви оставя ключ от къщи и...
- Не! - отказа Жозефин, уплашена от отговорността, с която искаше да я натовари.