Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Смяташ се задължена да се занимаваш с всеки охлюв, на който попаднеш по пътя си?
- Но щяха да го сгазят, докато мине отсреща!
- Откъде знаеш? Може би са му били нужни три седмици, за да пресече дотук, и сега си почиваше, доволен, преди да отиде при приятелката си, но ти се появяваш и хоп, за десет секунди го връщаш на изходната му позиция!
Майка й я изгледала объркана. От очите й бликнаха сълзи на паника. За малко да се втурне да вземе обратно охлюва, та да я смачка някоя кола. Ортанс я дръпна за ръкава и я набута в спрялото такси. В това е проблемът на майка й. Емоцията замъглява преценките й. Същото важеше и за баща й. Той имаше всичко, за да преуспее, но се втечняваше в мига, в който се срещнеше и най-лекия намек за противопоставяне, сянка на враждебност. Избиваха му едри капки пот. Когато беше малка, страдаше заради това по време на обедите у Ирис или у Анриет, щом забележеше първите признаци на надигащата се тревога. Сключваше ръце под масата, за да спре наводнението, усмихваше се вяло. С невиждащи очи, за да избегне гледката.
Затова се научи. Да спира изпотяването, да спира сълзите, да отказва парчето шоколад, от което щеше да качи един грам, да попречи на пъпката да се появи, на захарта от бонбона да предизвика кариес. Тя затваряше всички входове, през които можеше да се промъкне емоцията. Момичето, което искаше да бъде най-близката й приятелка, момчето, което я изпращаше от училище и искаше да я целуне - не желаеше никакви рискове. При най-малката опасност да се отпусне си представяше лъсналото от пот чело на баща си и дотук с емоцията.
Затова не искаше да чува, че прилича на майка си! Защото с подобно твърдение се затриваха усилията на целия й досегашен живот.
Тя се владееше не само от отвращение към емоцията, а и в името на честта. Изгубената чест на баща й. Тя искаше да вярва в честта. А честта няма нищо общо с емоцията, беше убедена. В училище, когато учеха „Сид“4, тя преживяваше дълбоко страданията на дон Родриго и любимата му Химена. Той я обича, тя го обича, обаче това са безплодни емоции, които ги превръщат в страхливци и треперковци. Той убива баща й и тя трябва да отмъсти, честта им е заложена на карта и от двамата се очаква да предприемат нужните действия. Корней е пределно ясен по въпроса: честта извисява човека. Емоцията го кара да превива гръбнак. Обратното на Расин. Не можеше да понася Расин. Неговата Береника й късаше нервите.
Честта беше рядко срещана стока. Съчувствието беше заместило честта. Бяха забранили дуелите. Иначе тя щеше да обожава да се дуелира. Да предизвиква онези, които не бяха проявили към нея дължимото уважение. Да пронизва с един удар на острието ос-кърбителя. С кого от дремещите в час състуденти бих искала да кръстосам шпага, се замисли тя и огледа класа.
Вляво от себе си зърна съквартирантката си в профил. Беше скрила лице в лакътя си, преструваше се, че си води записки, но всъщност дремеше. Ако я наблюдаваш отпред, оставаш с впечатлението, че следи задълбочено лекцията на преподавателя, но отстрани се виждаше, че спи. Беше се прибрала в четири сутринта. Ортанс я чу да повръща в банята. Тая никога нямаше да се бори. Тя пълзеше. Позволяваше на разни джуджета със съмнителни доходи да й се налагат. Почти всяка вечер идваха да я вземат. Бях престанали да си дават труда да я предупреждават. Пристигаха, излайваха „хайде, обличай се, излизаме!“ и тя тръгваше подире им. Не мога да повярвам, че е влюбена в някой от тях. Вулгарни, брутални, надути гномове. Гласовете им звучаха странно, все едно имаха в гърлата си разжарени въглени, гласове, които ти действат потискащо, изгарят лицето ти, разтърсват цялото ти тяло. Тя ги избягваше, но се стараеше да не се оставя на страха да я екове, когато се случеше да се разминат. Държеше ги на разстояние, представяше си, че ги държи на километър разстояние. Трудно упражнение, тъй като бяха зловещи въпреки уж усмивките.
Обаче съквартирантката й имаше талант. В моделите й личеше вдъхновение, беше стилист, който не скицира, а инстинктивно напипва линията на дрехата, кройката. Добавяше детайла, който правеше талията по-фина, силуета по-издължен. Работата с материите й идеше отръки. Усилието и трудностите й бяха непознати. И двете бяха излъчени измежду сто и петдесет кандидатки за стаж при Вивиан Уестуд. Само едната щеше да отиде. Ортанс разчиташе да изберат нея. Оставаше още едно събеседване. Тя беше проучила историята на марката, за да вмъква в разговора разни подробности, които да й дадат необходимата преднина. Сигурно Агат не се беше сетила за подобен ход. Беше прекалено заета с излизания, танци, пиене, пушене, кълчене. И повръщане.