Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Зое се затваряше в стаята си в компанията на Плосък татко. Жозефин долепяше ухо до вратата и чуваше Зое да се допитва до него за някое граматическо правило или задача по математика, за някоя пола или панталон. Тя задаваше въпросите и отговаряше. Казваше: „ами да, колко съм глупава, прав си!“ - и избухваше в смях. Неестествен смях, който разстройваше Жозефин.
Вечер Зое се хранеше мълчаливо, избягваше погледа й, въпросите й.
„Как да постъпя?“ - се питаше Жозефин, докато тичаше тази сутрин покрай езерото. Беше говорила с учителите, не, успокояваха я те, всичко е наред, Зое взема участие в клас, играе в двора, домашните й са добре написани и без грешки, учи си уроците. Госпожа Бертие й липсваше. Искаше й се да можеше да поговори с нея.
Разследването около смъртта й буксуваше. Жозефин беше ходила отново при капитан Галоа, която се държа съпричастно колкото безличен административен формуляр.
- Разполагаме с много малко данни. Ще ви излъжа, ако взема да твърдя обратното...
Тази жена имаше странен начин на общуваше.
Жозефин направи обиколка около езерото и започна втора. Забеляза непознатия да се движи насреща й с ръце в джобовете, с ниско нахлупена над очите плетена шапка. Разминаха се, без да я погледне.
Трябваше да си припомни кога точно бе започнала промяната при Зое. Вечерта преди Коледа. Докато раздаваха подаръците, тя все още беше весела, правеше се на смешник. Появата на Плосък татко беше отприщила промяната. От този момент нататък, от момента, в който Антоан се настани сред нас, Зое се разграничи от останалите. Все едно взе страната на баща си срещу мен... Но защо? Да му се не знае! Та нали именно той се беше захванал с маникюристката! Налагаше се да се обади на Милен. Не й беше останало време да го стори. Време или желание? Нещо й пречеше да има доверие на Милен. Не знаеше какво точно. Не съм от жените, които се сдушват със съперниците си и стават най-близките им приятелки. Тя спря. Много беше засилила темпото в изкачването преди пристана.
Тя се протегна, изпъна силно ръце нагоре, наведе се, изпъна ръце и крака. Той й липсваше. Не излизаше от ума й. Владееше мислите й. Върни се, умоляваше тя едва чуто, върни се, ще живеем тайно, ще се крием, ще си открадваме щастливи мигове, докато мине време, докато Ирис оздравее, докато момичетата пораснат. Момичетата! Може би Зое знаеше. Децата знаят за нас неща, които самите ние не знаем. Не можем да ги излъжем. Може би Зое знае, че съм се целувала с Филип? Тя долавя вкуса на целувките му, когато се навеждам към нея.
Тя се изправи. Масажира бедрата, глезените си. Изпъна се още веднъж, вдигна ръце. Трябва да поговоря с нея. Да разбера какво крие.
Тя направи няколко крачки. Продължи да размишлява, ситнейки, потънала в мислите си, когато чу някой да вика:
- Жозефин! Жозефин!
Тя се обърна. Към нея идваше Лука. С отворени обятия, с широка усмивка.
- Лука! - възкликна тя.
- Знаех, че ще ви открия тук. Познавам навиците ви!
Тя се взря в лицето му, сякаш да се увери, че наистина е той.
- Добре ли сте, Жозефин?
- Да. А вие? По-добре ли сте?
Той я гледаше усмихнат.
- Жозефин! Трябва да говорим. Не бива да има никакви недоразумения помежду ни.
-Лука...
- Съжалявам за миналия път. Сигурно ви нараних, но не исках нито да ви причиня болка, нито да ви се подиграя.
Тя клатеше глава, бършеше потта, която се стичаше по челото й, отмахваше полепналите по лицето й кичури.
- Позволете да ви почерпя едно кафе.
Тя се изчерви и отказа подадената й ръка.
- Цялата лепна, тичах и...
Жозефин не вярваше на очите си: Лука, най-равнодушният мъж на света, тичаше подире й! Почувства как коленете й омекват. Не беше свикнала с мисълта, че е способна да предизвиква буйни страсти. Не знаеше как да се държи. От една страна, му бе признателна. Чувстваше се важна, значима, съблазнителна. От друга, гледаше го и се чудеше, казваше си, че е красив като изсъхнало на корена си дърво. Поеха към павилиона близо до езерото. Лука плати две кафета и ги сервира. Тя притисна колене, прибра крака под стола си и се подготви.
- Добре ли сте, Жозефин?
-Да, добре...
Не умееше много да държи мъжете на разстояние. Нямаше навика. Оставяше ги да говорят.
- Бях несправедлив към вас, Жозефин...
Тя махна великодушно с ръка.