Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
— Не знам как, Томас!
Той въздъхна, изкаран от търпение.
— Гидиън ще трябва да се намеси, ако не успеете да го успокоите — каза той и това беше почти въпрос.
Кимнах. Разбира се, аз бях готова със собствените си ръце да убия Фернандо, но знаех, че ако го убием, няма да дочакаме следващото утро. Падма щеше да ни убие всички.
Гледах в очите на Томас, но почувствах как Гидиън хвана Ричард, как го откъсва от Фернандо. Ричард се извърна и удари Гидиън, повали го на земята и се хвърли върху него. Те се затъркаляха по земята, като всеки се опитваше да вземе надмощие. Само по една причина схватката им не стана смъртна — и двамата бяха в човешки облик и все пак се опитваха да се бият така, сякаш имаха нокти. Но в Ричард вече растеше неговият звяр. Ако той се преобразеше, единственият начин да му се попречи да убие противника си, беше да бъде убит самият той.
Томас докосна лицето ми и аз разбрах, че не го виждам пред себе си. Виждах странните очи на Гидиън съвсем близо, а ръцете ми се опитваха да му разкъсат гръкляна. Но те не бяха моите ръце.
— Помогнете ми — казах аз.
— Просто се отворете към неговия звяр — рече Томас. — Отворете се и той ще ви изпълни. Звярът търси изход, за да избяга. Дайте му възможност да премине във вас.
В този момент разбрах, че Томас и Гидиън са част от триумвират, подобен на нашия.
— Аз не съм ликантроп — рекох.
— Това не е важно. Направете това, иначе ще се наложи да го убием.
Изкрещях и постъпих така, както той каза. Но аз не само се отворих, а се потопих в тази ярост и силата, която Ричард наричаше свой звяр, откликна. Тя ме надуши като да бях за нея нещо близко и родно, и нахлу към мен, върху мен, през мен, като ослепителен вихър от зной и енергия. Приличаше на онова, което изпитвах, когато с Ричард и Жан-Клод обединявахме силата си, но този път нямаше за какво да използвам тази сила. Звярът нямаше къде да избяга. Той се опита да проникне през кожата ми, да завземе цялото ми тяло, само че в мен нямаше звяр, който да откликне на този зов. Аз бях празна за тази сила. Чувствах как бушува в мен, как расте все повече и повече, още малко и, щях да се пръсна на кървави късове. Налягането се увеличаваше непрекъснато и не намираше изход.
Разкрещях се — продължителен, нестроен вик, после втори още щом успях да си поема въздух. Почувствах как Ричард пълзи към мен, как ръцете и краката му се движат по пясъка, как мускулите на тялото му превръщат това пълзене в чувствено изкуство. Той се появи над мен — само лицето му, което ме гледаше. Дългата му коса падна като тъмна завеса. Кръв проблесна в ъгълчето на устата му. Чувствах, че той иска да я оближе, но се сдържа, и понеже бяхме толкова близо един до друг, аз знаех защо се сдържа. Заради мен. Страхуваше се да не си помисля, че е чудовище.
Неговата сила все още се опитваше да намери изход от тялото ми. Искаше още кръв. Искаше да излиже кръвта по лицето на Ричард и да пробва вкуса й. Искаше да се обгърне от топлината на тялото му и да стане едно цяло с него. Неговата сила го зовеше като измамен любовник, искаше той да разтвори за нея обятията си, тялото, разума си, да я приеме изцяло. Ричард й даде отделно име, нарече я свой звяр, но те бяха неразделни. В този момент аз разбрах защо Ричард толкова дълго и упорито се беше отказвал от тази сила. Тя беше самият той. Точно така както зверският му облик се формираше от собствената му човешка плът, така и яростта, разрушението произлизаха от самата му човешка душа. Неговият звяр възникваше от онази част на разума, която ние старателно скриваме и която изплува в съзнанието ни само в най-страшните ни кошмари. Не в сънищата, в които ни преследват чудовища, а в онези, в които чудовищата сме самите ние. Вдигаме окървавени ръце към небето и крещим, но не от страх, а от радост — чистата радост на убийството. Това е този момент на катарзис, когато потапяме ръце в горещата кръв на враговете си и нито една цивилизована мисъл не може да ни попречи да танцуваме на гробовете им.
Силата избухна в мен като биеща ме отвътре ръка, която се протяга към склонения над мен Ричард. Страх изпълни очите му, страх, който беше не за мен или от мен. Това беше страхът, че звярът е реалност и че всичките му морални принципи, всичко, което е сега или е бил някога, е само една лъжа.
Погледнах го.
— Ричард! — прошепнах. — Всички ние сме създания на светлината и мрака. Приеми своя мрак и няма да убиеш светлината. Доброто е по-силно.
Той рухна на земята, като се опираше на лактите си. Косата му падна на лицето ми, закри го от двете страни и аз се преборих с желанието да потъркам лицето си в нея. От такова разстояние можех да доловя мириса на кожата му, лосиона за след бръснене, но под този мирис беше самият той, Ричард. От тялото му се излъчваше топъл аромат. Исках да се докосна до тази топлина, да я обхвана с устни и да я запазя навеки. Исках го. Силата запламтя по-ярко при тази мисъл, разпалена от примитивни желания, които много трудно се поддаваха на контрол.