Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
— Вечер, след като господарите се оттеглят в библиотеката.
Не ще и дума, избрали бяха наистина много подходящ момент. След вечеря в голямата зала цареше винаги голяма суетня — жените непрестанно сновяха насам-натам, улисани по домакинството, а насядалите край огнището мъже наглеждаха печащите се в пепелта кестени и възползувайки се от отсъствието на господарите, гръмогласно разговаряха, — тъй че беше много лесно да се измъкнеш, без да събудиш и най-малкото подозрение.
— Няма да се моля на Мария! — заявих аз решително. — Нито тук, нито на тавана! Ти обаче се моли, щом ти отърва.
— Сама ли съм, нищо няма да излезе! — възрази Малката Еликс. — Трябва да се молим заедно, щом заедно и грях вършим!
„И щом заедно ще продължим да го вършим!“, рекох си на ум полусериозио-полунасмешливо, тъй като усещах цялата несъстоятелност на доводите й. При все това обещах на Малката Еликс да изпълня молбата й думица да не обелвам за тайния култ към дева Мария, изповядван в нашето хугенотско гнездо. И удържах на думата си, макар и не без известни угризения на съвестта, измъчван от моята бунтуваща се преданост към баща ми. Но твърде много се страхувах да не би побратимството да прогони Барберин и Малката Еликс, за да не си държа езика зад зъбите!
Етиен дьо Ла Боеси бе сторил несъмнено много добре, предупреждавайки Жофроа дьо Комон да се пази от Монлюк, който след като известно време се люшка между римокатолическата църква и нашата, избра първата, но не от убеденост някаква, а само за да уталожи стремежа си към издигане в двора, неизмеримата си алчност и ужасяващата си страст към кръвопролития. Наглед той бе мъж кокалест и мършав, с изпито лице е високи, издадени скули, с вечно свъсени вежди и тънки устни. Не беше фанатик и убиваше не от преданост към кауза някоя, а от политически съображения, от злоба и за удоволствие.
Първото доказателство за своята жестокост той даде през февруари 1562-а в Сен Мезард, в Ажане. В селото избухнал малък хугенотски бунт срещу местния владетел, някой си господин Дьо Руяк, който се опитал да попречи на подвластните му протестанти да унищожат иконите в селската църква и да отмъкнат потирите (в подобни случаи не само вярата бе важна — плячката бе също от значение). За негова зла участ обаче селяните въстанали и го обсадили в дома му. Той се оказал все пак по-голям късметлия от барон Дьо Фюмел и отървал кожата благодарение на своевременно притеклите му се на помощ благородници от околността. Не минало, разбира се, без размяната на остроти и язвителни подмятания, и то най-вече по повод на един голям каменен кръст в гробището, който хугенотите били разбили.
Монлюк нахлул е отряда си В Сен Мезард призори на 20 февруари, но тъй като никой от войниците му не познавал протестантските домове, всички хугеноти успели да избягат, с изключение на някой си Вердие, двамина други нещастници и един млад, едва осемнайсетгодишен дякон, които били хванати, вързани и отведени на гробището, където Монлюк, следван по петите от палача, ги изправил лице срещу лице с двамината консули на Сен Мезард и едного от местните благородници.
— Вярно ли е, нечестивци — попитал той, — че когато този благородник и консулите са ви рекли, че кралят би се разгневил, ако разбере, че съсипвате кръста, вие сте отговорили: „Какъв крал? Кралете сме ние, а онзи, за когото говорите, е едно нищо и никакво смрадливо кралче! По-напред ще му ударим няколко тояги, а сетне и на занаят ще го научим, та и той да вземе да си изкарва хляба като хората“?
— Ах, господине, смилете се над грешния! — извикал Вердие.
— Как искаш да се смиля над теб, проклетнико, след като си се отнесъл тъй непочтително към своя крал? — рекъл Монлюк и като го блъснал грубо връз отломъка от счупения кръст, заповядал на палача: — Удряй, обеснико!
И там, върху самия кръст, палачът мигом обезглавил Вердие. Колкото до двамината други хугеноти, тях обесили на растящия насред гробището бряст. Останал дяконът. Към него Монлюк проявил доста необичайна за нрава му снизходителност. Имайки предвид младостта му, той наредил да го бият с камшик, но това продължило толкова дълго, че клетникът издъхнал под ударите.
Ето как без съд и присъда били екзекутирани четирима поданици на краля.
Междувременно в Каор двамината полицейски пристави, изпратени от кралицата-майка, продължавали разследването на клането в двореца „Ориол“. Те подвели под съдебна отговорност петнайсетима католици и ги изпратили на бесилото. Монлюк начаса потеглил за Фюмел. Минавайки пътьом през Сент Ливрад, той без много-много да се мае, обесил предадените му там шестима хугеноти. Във Фюмел обаче към него се присъединил господин Дьо Бюри и Монлюк, виждайки се принуден поради присъствието му все пак да се съобразява със законността, изискал от Ажанското сенешалство двамина съдии, за да осъдят убийците на барон Дьо Фюмел. Процесът бил приключен извънредно бързо и на въжето увиснали деветнайсетима протестанти.