Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Една нощ се събуди и чу, че вали — дъждът трополеше по керемидите и шумолеше в градината.
— Уила, будна ли си? — прошушна той.
— И още как.
— Това е първият дъжд. Исках да го чуеш.
— Аз се събудих точно преди да завали. Ти пропусна най-хубавото — поривите на вятъра. Така беше захъркал.
— Няма да вали дълго. Първият дъжд е само колкото да отмие прахоляка.
Сутринта пекна слънце и въздухът, умит от дъжда, беше като кристал. Тъкмо бяха закусили, когато Бърт Мънро и синът му Джими изтопуркаха по задната стълба и влязоха в кухнята.
— Добрутро, мадам. Добрутро, Джон. Викам си, точно днес му е времето да изгорим храсталака. Чудесен дъждец падна нощес.
— Добре си го намислил. Сядайте да пийнете по едно кафе.
— Току-що станахме от закуска, Джон. Не мога да сложа нищо в уста.
— Ти, Джими? Чаша кафе?
— И аз не мога.
— Добре тогава, да започваме, преди да е изсъхнала тревата.
Джон слезе в избата, чийто вход беше до стълбата за кухнята. След минута се появи с тенекия газ. Щом двамата работници дойдоха от овощната градина, Джон раздаде на всички мокри чували.
— Няма вятър — рече Бърт. — Време само за тая работа. Ще подхванем оттук, Джон. Ние ще стоим между огъня и къщата, докато изгори по-широка ивица. Няма смисъл да рискуваме.
Джон запали газената факла и мина с нея по края на храсталака. Той запука и запращя. Пламъците запълзяха по земята между смолистите коренища. Мъжете се движеха след огъня нагоре по хълмчето.
— Стига дотук — извика Бърт. — Вече сме далечко от къщата. Аз мисля ние двамата да го подпалим откъм горната страна.
Той тръгна покрай храсталака, следван от Джими. В този миг на хълма се изви и заигра малка вихрушка, която тръгна надолу. Тя навлезе палаво в огъня, грабна малко искри и въгленчета и ги запрати към бялата къща. После, сякаш уморен от тази игра, стълбецът въздух рухна. Бърт и Джими вече тичаха обратно. Петимата претърсиха навред земята и стъпкаха всички искри.
— Добре, че я видяхме — каза Джон. — Нищо и никаква вихрушчица, но току-виж — подпалила къщата.
Бърт и Джими заобиколиха храсталаците и ги подпалиха от горната страна. А Джон и двамата му работници останаха между огъня и къщата и следваха пламъците нагоре по хълма. Въздухът се засиня от дим. За четвърт час огънят изяде почти всичкия храсталак.
Изведнъж откъм къщата се чу вик. Самата къща едва се виждаше през гъстия дим. Петимата хукнаха надолу. Димът се поразреди и те видяха от един от горните прозорци да се кълби черен пушек.
Обезумяла, Уила тичаше към тях по изгорялата земя.
— Чух, че нещо припука в избата — изплака тя. — Отворих вратата и едва не се задуших. Вече цялата къща гори.
Бърт и Джими дотичаха след Джон.
— Маркучите при резервоара ли са? — викна Бърт.
Джон извърна поглед от горящата къща.
— Не знам — едва изрече той.
Бърт го сграбчи за ръката.
— Хайде! Какво чакаш? Все можем да спасим нещо. Можем да измъкнем поне част от покъщнината.
Джон се освободи от ръката му и се помъкна едва-едва към къщата.
— Нищо не искам да спасявам — каза той.
— Ти си луд! — изкрещя Бърт и хукна към резервоара да търси маркучите.
Сега прозорецът бълваше дим и пламъци. Отвътре долиташе пукот и трясък; старата къща се бореше за живота си.
Единият от работниците се приближи до Джон.
— Да беше затворен тоя прозорец, все можеше да се направи нещо — каза той, като че ли се извиняваше. — Толкова е суха пустата му къща. А прозорецът тегли като комин.
Джон отиде до навеса и седна на магарето за рязане на дърва. Уила се взря за секунда в лицето му, па застана мълчалива до него. Вече димяха и външните стени, а в къщата сякаш бушуваше ураган.
Изведнъж стана нещо колкото странно, толкова и жестоко. Страничната стена на къщата се откъсна и падна като декор, разкривайки дневната, още незасегната от огъня. Докато те гледаха изумени, огнените езици се втурнаха в стаята. От горещината кожените кресла взеха да потръпват и да се гърчат като живи същества. Стъклата на картините се пръснаха и офортите мигом се превърнаха в черни дрипи. Над камината се виждаше голямата черна лула. После пламъците обзеха цялата стая и всичко се изгуби от погледа. Тежкият керемиден покрив се сгромоляса, под тежестта му рухнаха стените и плочата и къщата се превърна в огромна безформена клада.