Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
За пръв път видя някаква лична реакция в очите на Франсиско — израз на нещо целеустремено и младо.
— Единственото грешно нещо в думите ви — отговори Франсиско — е, че изобщо позволявате някой да нарича това зло.
В невярващото мълчание на Риърдън той посочи тълпата в салона:
— Защо искате да ги мъкнете?
— Защото са тълпа отчаяни деца, които се борят да останат живи, отчаяно и с последни сили, докато аз дори не забелязвам товара.
— Защо не им го кажете?
— Кое?
— Че работите за себе си, а не за тях.
— Те го знаят.
— Разбира се, че го знаят. Всеки един от тях тук го знае. Но не мислят, че вие го знаете. И целта на техните усилия е да ви попречат да го разберете.
— Защо трябва да ми пука какво мислят?
— Защото това е битка, в която човек трябва да изрази позицията си ясно.
— Битка? Каква битка? Аз държа камшика. Не се бия с невъоръжени.
— Дали е така? Те имат оръжие срещу вас. То е единственото им оръжие, но е ужасно. Запитайте се някой път какво е.
— И къде го видяхте?
— В непростимия факт, че сте нещастен.
Риърдън можеше да приеме всякаква форма на упрек и присъда, която някой можеше да му отправи, но единствената човешка реакция, която не можеше да приеме, беше съжалението. Острието на студен, непокорен гняв го върна в цялостната същност на момента. Той каза, борейки се да не признае естеството на емоцията, която се надигаше в него:
— Що за безочливост си позволявате? Защо го правите?
— Да кажем — за да ви дам думите, които ви трябват, за времето, в което ще ви потрябват.
— Защо искате да говорите с мен по такъв въпрос?
— С надеждата, че ще го запомните.
Онова, което чувстваше, мислеше си Риърдън, е гняв от непонятния факт, че си беше позволил да се наслаждава на този разговор. Усети неясно, че е предаден, усети намек за непозната опасност.
— Нима очаквате да забравя какво сте? — попита той, знаейки, че тъкмо това е забравил.
— Изобщо не очаквам да мислите за мен.
Под гнева емоцията, която Риърдън не би признал, оставаше неопределена и необмислена — той я усещаше само като лека болка. Ако се беше изправил срещу нея, щеше да разбере, че все още чувства гласа на Франсиско да казва: „Аз съм единственият, който ще ти го предложи… ако го приемеш…“. Чуваше думите и странно тържествения тон на спокойния глас, както и необяснимия си отговор, нещо в него, което искаше да изкрещи: „Да!“, да приеме, да каже на този човек, че приема, че има нужда от това, въпреки че нямаше име за това, от което се нуждае — то не беше признателност, а и беше сигурен, че не признателност е имал предвид събеседникът му.
На глас каза:
— Не съм се опитвал да говоря с вас. Но вие поискахте и ще го чуете. За мен има само един вид човешка поквара — човекът без цел.
— Това е така.
— Мога да простя на всички други, те не са порочни, просто са безпомощни. Но вие сте от хората, на които на които не може да се прости.
— Тъкмо от греха на прошката искам да ви предупредя да се пазите.
— Имахте най-добрия шанс в живота. Какво направихте с него? Ако имате достатъчно ум, за да разберете всичко, което казахте, как изобщо можете да говорите с мен? Как можете да се изправите пред някого, след онова безотговорно унищожение, което извършихте в Мексико?
— Ваше право е да ме осъждате за него, ако искате.
Дагни стоеше на ъгъла на нишата с прозореца и слушаше. Те не я забелязваха. Беше ги видяла заедно и се беше приближила, привлечена от импулс, който не можеше да обясни и на който не можеше да се съпротивлява, изглеждаше жизненоважно да разбере какво си казват тези двама мъже.
Беше чула последните им няколко изречения. Никога не беше вярвала, че ще види Франсиско да поема удари. Можеше да смаже всеки противник в какъвто и да е сблъсък. Но стоеше там и дори не се опитваше да се защитава.
Знаеше, че това не е безразличие, познаваше лицето му достатъчно добре и виждаше усилието, което му струва спокойствието, виждаше едва забележимата линия на мускула, стегнат под бузата му.