Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Не можеш да си върнеш детето, знаеш го — каза той мило и се пресегна, за да ме погали по ръката. — Но защо, скъпа моя, си искаш обратно стария живот? От това, което си ми разказвала, разбирам, че няма къде да се върнеш: семейството ти те е с прогонило, изоставило те е в беда и нужда. Не виждам нещо, за което да съжаляваш — впи той добродушните си черни очи в мен, сякаш се опитваше да изтръгне отговора от сърцето ми. — Когато сме в беда, често искаме да се върнем при това, което ни с познато. Ще премине.
— Има и още нещо… — промълвих аз.
Той се наведе напред, нетърпелив да чуе изповедта ми.
— Приятел. Липсва ми един определен приятел.
Както вече сам отбеляза, Алехандро бе нежна душа, която обичаше носталгията. Стисна очи като котка, която се прилича на слънце върху перваза, готов да изпие историята ми до капка.
— Винаги най-много ни липсват хората. Разкажи ми за приятеля си.
Откакто бях напуснала Сейнт Андрю, се опитвах с всички сили да не мисля за Джонатан. Но разбира се, не можех напълно да го забравя, затова си позволявах да се сещам за него по няколко сладки минути на денонощие, преди да заспя. Тогава си припомнях топлината му, докосването на бузата му до моята, как изтръпвах, когато ме прегръщаше през кръста и казваше, че съм негова. Трудно ми бе да контролирам емоциите си дори когато Джонатан беше само призрак в паметта ми. А да го извикам така направо в съзнанието си щеше да е агония.
— Не мога. Липсва ми прекалено много — казах на Алехандро.
Той се наведе напред.
— Този приятел означава всичко за теб, нали? Той е любовта на живота ти. И е баща на детето ти.
— Да — отвърнах. Любовта на живота ми.
Алехандро ме изчака да продължа, мълчанието му беше като връвчица, с която ме подръпваше, докато най-накрая се предадох.
— Казва се Джонатан. Влюбена съм в него от дете. Повечето хора биха казали, че е прекалено добър за мен. Семейството му притежава града, в който живеех. Градчето не е голямо и богато, но всички там зависят от родителите на Джонатан. А и е много красив — изчервих се. — Сигурно ме мислиш за ужасно повърхностна…
— Никак даже! — каза той дружелюбно. — Никой не е имунизиран срещу въздействието на красотата. Но сериозно, Ланор, колко може да е красив този мъж? Виж например Дона. Толкова е поразителен, че е вдъхновил един от най-великите художници на Италия. По-красив ли е от Дона?
— Ако видиш Джонатан, ще ме разбереш. До него Донатело ще изглежда като трол.
Това накара Алехандро да се засмее. Никой от нас не харесваше особено Дона — беше толкова суетен, че направо не се търпеше.
— Не казвай това пред него! Много добре. Ами Адаир? Той също е красив, нали? Виждала ли си някога такива очи? Като на вълк…
— Адаир си има своя чар.
Животински чар, помислих си аз, но не го изрекох на глас.
— Но и сравнение не може да става, Алех. Повярвай ми. Ала това няма значение. Никога повече няма да го видя.
Алехандро ме потупа по ръката.
— Не говори така. Никога не се знае. Може и да го видиш пак.
— Не мога да си представя да се прибера у дома, вече не. Нали и Адаир ми каза същото за себе си. Как ще им обясня? — троснах му се аз.
— Има начини… Повече не можеш да живееш сред тях. Не, това е изключено, но кратки посещения… малки престои…
Той захапа замислено долната си устна.
— Не ми вдъхвай напразни надежди. Това е толкова жестоко.
В очите ми избиха сълзи.
— Моля те, Алехандро, трябва да си почина. Имам ужасно главоболие.
Той ме пипна по челото.
— Нямаш треска… Кажи ми, това главоболие като постоянно пробождане в задната част на мозъка ли с?
Кимнах.
— Да? Е, скъпа моя, свиквай с него. Това не е главоболие, а част от дара ти. Вече си свързана с Адаир.
— Свързана с Адаир? — повторих аз като ехо.
Той се наведе заговорнически към мен.
— Помниш ли, като ти казах, че само едно нещо се е променило в теб, че не си омагьосана? Е, малко сме омагьосани, съвсем леко. Понякога си мисля, че сме като животни. Сигурно си забелязала как всичко започна да ти се струва по-ярко, как чуваш и най-тихите звуци, как всеки мирис настоятелно прониква в носа ти? Това с част от дара: трансформацията те прави по-добър. Ние сме подобрени. Ще чуваш гласове от много далече и ще знаеш кой идва на гости, ще подушиш миризмата на восъчен печат и ще разбереш, че някой е скрил писмо у себе си. С времето ще спреш да обръщаш внимание на тези си способности, но на другите ще им се струва, че четеш мисли и че имаш магически сили.