Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Често ли пушиш? — кимна той към джойнта.
— Не мога без трева. Не знаеш какви спомени нося в главата си… Много животи, изпълнени с неща, за които съжалявам… неща, които съм виждала другите да вършат. И не мога да избягам от тях без това.
Тя погледна фаса в ръката си.
— Понякога ми се иска да се отрежа, да кажем, за десетилетие. Да заспя и всичко да спре. Няма как да изтрия лошите спомени. Не самите дела са тежки, а да живея с това, което съм извършила.
— Като мъжа от моргата…
Тя притисна пръст върху устните на Люк, за да го накара да млъкне. Щяха да имат достатъчно време да говорят после, помисли си той. Всъщност тя има безкрайно много време пред себе си, за да осъзнае колко необратимо е това, което е сторила с голямата си любов, да осмисли всяка минута и всеки ден. Няма толкова трева на света, за да замъгли този спомен. Това е истинският ад на земята. Лошите неща, които той беше правил, му се сториха нищожни в сравнение с нейните. Тя пак се пресегна към джойнта.
— Ще тръгвам обратно — каза той, сякаш се налагаше да я убеждава. — Веднага щом подремна. Ще е по-безопасно да шофирам след малко сън. Но трябва да се върна… имам да върша разни неща, които чакат мен… да върна колата на Питър…
— Разбира се — каза тя.
Когато се събуди, мотелската стая беше мрачна. Слънцето залязваше, но лампите не бяха светнати. Люк лежеше неподвижно и се опитваше да се ориентира, без да вдига глава. Една дълга минута главата му бе като натъпкана с памук, който не му позволи да си спомни нито къде е, нито защо всичко наоколо му е непознато. Изпотил се беше под дебелото одеяло и се чувстваше като жертва на отвличане, изведена от кола със завързани очи и вкарана в хотелска стая без никаква идея къде точно се намира.
Стаята бавно дойде на фокус. Жената седеше напълно неподвижна на един от твърдите дървени столове край масата и гледаше през прозореца.
— Хей — каза Люк, за да й даде знак, че се е събудил. Тя се обърна и леко се усмихна.
— По-добре ли се чувстваш? Ще ти донеса чаша вода.
Стана от стола и влезе в кухненския бокс.
— Има само чешмяна. Сложих малко в хладилника да се изстудява.
— Колко дълго съм спал? — протегна се Люк за чашата. Тя беше приятно студена и той се изкуши да я притисне до челото си. Целият гореше.
— Четири-пет часа.
— О, боже, най-добре да тръгвам. Ще ме търсят, ако вече не са започнали.
Отметна одеялото и седна на ръба на леглото.
— Закъде си се разбързал? Каза, че няма кой да те чака у дома — отвърна момичето. — Освен това не изглеждаш добре. Май тревата ти е дошла в повече. Силна е. Може би трябва да полежиш още малко.
Лани взе лаптопа си от очукания лакиран шкаф и отиде при него.
— Свалих ги от фотоапарата, докато ти спеше. Помислих си, че ще искаш да го видиш. Тоест знам, че си го видял, но само трупа му, може пък въпреки това да ти е интересно…
Люк примигна след зловещия й монолог, никак не му бе приятно да му припомнят за тяло го в моргата и връзката му с Лани, но взе лаптопа, който тя му подаде. Яркият екран се открои в мрака на стаята. На него видя мъжа от чувала, но и дума не можеше да става за сравнение. Беше толкова пълен с живот, толкова ярък. Очите и лицето му грееха. И беше толкова красив, че Люк незнайно защо се натъжи.
Първата снимка сигурно беше правена в кола със свален прозорец. Дългата черна коса на мъжа се вееше около главата му, а очите му бяха присвити насмешливо към фотографката. Сигурно се беше засмял на нещо, което Лани бе казала или направила. На следващата беше в леглото, сигурно онова, което са делили при Дънрати. Главата му беше върху възглавница с бяла калъфка, косата отново падаше върху лицето му, миглите докосваха бузите, скулите му бяха в идеалния нюанс на розовото. В кадъра влизаха малко от шията и ключицата му на фона на белия чаршаф.
След като разглежда снимки около минута, на Люк му хрумна, че най-красивото у мъжа на снимките не бяха правилните му черти. Не беше физическата му хубост. Имаше нещо в изражението, в блясъка в очите, в усмивката му. Изглеждаше щастлив, че е с човека, който държи фотоапарата и го снима. В гърлото на Люк заседна буца и той върна лаптопа на Лани. Не искаше да гледа повече.
— Знам — каза момичето, също задавено и разплакано. — Боли ме ужасно, като си помисля, че вече го няма. Завинаги. Усещам липсата му като дупка в гърдите си. Чувство, което носех у себе си двеста година, е изтръгнато. Не знам как ще продължа напред. Затова те моля… остани с мен още малко. Не мога да остана сама. Ще се побъркам.