Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Остави лаптопа на пода, после посегна към ръката на Люк. Дланта й бе малка и топла. Люк усети и влага, но не можа да определи дали от него или от нея.
— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това, което стори за мен — каза тя и се взря през очите му в самото му същество, сякаш виждаше какво има в най-скритите кътчета на съзнанието му. Аз… никога… искам да кажа, никой никога не е бил толкова добър с мен. Да поеме такъв риск, за да ми помогне.
Изведнъж устните й се озоваха върху неговите. Той затвори очи и сякаш целият потъна в топлата й влажна уста. Падна по гръб върху леглото, от което току-що беше станал, а тя се хвърли отгоре му. Люк се разкъсваше, от една страна се ужасяваше от това, което прави, но пък от друга — беше го пожелал от първия миг, в който я видя. Няма да се върне в Сейнт Андрю, поне засега. Ще я последва. Как би могъл да си тръгне? Нуждата й от него се заби като кука в гърдите му и го влачеше без усилие, а и той не се съпротивляваше. Беше като да скочи от скала в черна вода — не виждаше какво го очаква долу, но знаеше, че няма сила на света, която да го спре.
26.
Бостън, 1817 година
След като изслушах историята на Адаир, се оттеглих в стаята см уплашена и изпълнена със самосъжаление. Пропълзях в леглото и се свих, подпряла брада на коленете си. Боях се да си спомня какво ми бе казал и се опитвах да го прогоня от мислите си. Алехандро почука и като не получи отговор, бутна вратата и пъхна през пролуката табла с чай и бисквити. Запали няколко свещи.
— Не може да стоиш на тъмно, Ланор, това е просташко.
След това остави тихо чашата и чинийката до лакътя ми, но вниманието му изобщо не ме трогна. Престорих се, че гледам през прозореца към тихата бостънска улица, но истината беше, че не виждах нищо, бях все още заслепена от гняв и отчаяние.
— О, скъпа моя, не бъди тъжна. Знам, че е плашещо. И аз изпитвах страх, когато ми се случи, защото ми бе непознато. Мистерия, дълбока черна дупка.
— Какви сме ние, Алех? — попитах го аз и притиснах възглавницата към гърдите си.
— Ти си си ти, Ланор. Не си част от някакъв омагьосан свят. Не можеш да минаваш през стени като призрак или да отидеш на гости на Бог в небесата. Ние спим и будуваме, ядем и пием, живеем като всички останали. Единствената разлика е, че другите хора от време на време се замислят кога ще настъпи краят им. А нашите дни с теб никога няма да свършат. Ние оставаме и сме свидетели на всичко около себе си.
Каза всичко това безстрастно, сякаш безкрайната поредица от дни бе изсмукала от него всякакво вълнение.
— Когато Адаир ми обясни какво с направил с мен, исках да се самоубия. Исках да избягам от това ужасно, неизвестно бъдеще, дори с цената на самоубийство — единственото, което не мога да направя. Но отгоре на това да загубиш и бебето си… ужасно е. Бедната Ланор. Тъгата ти ще премине, да знаеш — продължи Алехандро на напевния си английски, в който още се долавяше испански акцент. Отпи от чая и ме погледна през парата, издигаща се от чашата. — С всеки изминал ден миналото ти ще се отдалечава и все повече ще опознаваш живота с Адаир. Ще станеш част от това семейство. Но в някой миг ще си спомниш нещо от предишния си живот — брат или сестра, празник, родната си къща, любима играчка и ще осъзнаеш, че вече не тъгуваш за загубата. Това ще е просто нещо, което ти се е случило отдавна и вече почти няма връзка с теб. Тогава ще разбереш, че промяната е завършила.
Погледнах го през рамо.
— Колко време минава, преди болката да спре?
Алехандро взе бучка захар от захарницата с малка пинцета и я пусна в чая си.
— Зависи колко си сантиментална. Аз съм с много нежно сърце. Обичах семейството си и то ми липсва дълго след промяната. Но Дона например сигурно никога не се е обръщал назад. За него в миналото няма нищо ценно. Семейството му го е изоставило като малък, защото е обратен — снижи глас Алехандро и прошепна последните няколко думи, макар всички в тази къща да бяхме прелюбодейци, та и по-лошо. — Животът му е бил пълен с лишения и несигурност. Бой. Глад. Затвор. Не, не мога да си представя, че съжалява за нещо.
— Не мисля, че болката ми някога ще отмине. Загубих детето си! Искам си го обратно. Искам си обратно стария живот.