Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Всички тези неща отец Дарг ми разказа напълно невъзмутимо, сякаш говореше за очевидности, каквито впрочем бяха за него, като част от историята на Дихтония.
Макар че ме мъчеха безброй въпроси, не вървеше да бъда напорист, затова след вечерята се прибрах в килията и потънах във втория том от труда на проф. Грагз, който, както се виждаше от анотацията на първа страница, беше забранен.
Научих, че през 2401 година Бил Брогар, Дир Даагард и Мер Дар отварят широко вратите пред неограничената автоеволюционна свобода; тези учени вярват горещо, че създалият се благодарение на тяхното откритие Homo Autofac Sapiens, Разумен Самодей, ще бъде напълно щастлив и хармоничен, самопридавайки си такива форми на тялото и качества на душата, каквито намери за най-съвършени, че ще прескочи Бариерата на смъртността, стига да реши — с други думи, демонстрират типичния за науката максимализъм и оптимизъм по време на Втората биотична революция (на Първата се дължат сперматозоидите, създаващи материални блага). Нали подобни надежди се раждат винаги с появата на всяка голяма и нова технология.
Отначало автоеволюционното инженерство, или така нареченото движение на плоденето, се развива съгласно замисъла на светозарните си откриватели. Идеалите за здраве, хармония, духовна и физическа красота се разпространяват навсякъде, конституционните закони гарантират на всеки гражданин правото да притежава смятани за най-ценни психосоматични черти. Всякакви малформации и вродени дефекти, грозотата и глупостта скоро стават отживелици. Обаче за развитието е характерно това, че прогресът не спира да го тика напред, та работата не свършва дотук. Отначало по-нататъшните промени изглеждат невинно. Девойките се разхубавяват благодарение на развъждането на кожни бижута и други телесни украшения (уши-сърца, перли от нокти и прочее), младежите се пъчат с бакен– и тилбарди, гребени на главите, челюсти с двойна захапка и други такива.
Двайсет години по-късно се създават първите политически партии. Не можах да загрея веднага, че на Дихтония значението на „политика“ е коренно различно от нашето. Противоположност на политическата програма, която постулира умножаване на телесните образувания, е монотическата програма, която проповядва редукционизъм, сиреч необходимост от премахване на органи, смятани от монотиците от дадена формация за излишни. Тъкмо бях стигнал до това място от увлекателната материя, нахлу без да почука младият брат и с нескриван страх ми нареди веднага да си събирам багажа, защото вратарят сигнализирал за опасност. Попитах каква, но той ме ръчкаше да побързам, нямало време за губене.
В подземната трапезария вече се суетяха всички братя деструктивисти; през каменна тръба се свличаха купища книги, набутвани с пръти от библиотекарите горе, братята ги нареждаха в сандъци и трескаво ги пускаха на дъното на кладенец, издълбан направо в скалата; пред смаяния ми поглед монахините светкавично се събличаха голи и също пускаха расата и качулките си в зидания отвор — бяха до една роботи, лоши копия на човеци. Подир това всички вкупом се нахвърлиха да прилепват към тялото ми странни стърчащи балони и маркучи, опашки ли бяха, крайници ли, не можех да осъзная в това бързане; игуменът лично ми нахлупи карантийка, която изглеждаше като надута подпухнала хлебарка; едни още лепяха, други вече ме оцветяваха на хоризонтални и вертикални райета; и понеже наоколо нямаше нито огледало, нито някаква друга лъскава повърхност, не можах да видя как изглеждам, но те явно бяха доволни.
Побутнаха ме в ъгъла и чак сега забелязах, че приличам по-скоро на четириного, дори шестного, нежели на същество изправено. Наредиха ми да клекна и да отговарям само с мучене на всички въпроси, които биха ми задавали. Едва-що се бях подчинил, и на портата се заблъска, отците роботи се хвърлиха към някакви измъкнати в средата на трапезарията апарати, напомнящи донякъде шевни машини, и цялото помещение се изпълни с тропота на мнимата им работа. По каменните стълби надолу слезе летяща контрола. Като се взрях отблизо в членовете й, усетих, че едвам се задържам на четирите си крайника. Не знаех облечени ли са, или не, всеки изглеждаше различно.