Освобождението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-25-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Освобождението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Принц воин…
Лорд Джъстис е направил най-голямата саможертва, за да спаси брат си и е платил с неописуемо мъчение. Сега се е завърнал, спасен от смъртта, с разклатен ум и с мисия, от която не може да избяга – трябва да намери изгубената Звезда на Артемида. Но красивата човешка жена, която се е заклел да защитава е застрашена от зло, което може да унищожи и двамата.
Жена на науката…
Артефактите от Атлантида говорят на д-р Кийли Макдърмът и също така й показват видения от отминали животи. Древното откритие я хвърля в свят между миналото и настоящето, между реалността и илюзията и когато се среща със свирепия воин на Атлантида, който е назначен да я защитава, се разкъсва между страх и изкушение. Докато световете им се сблъскват, същото се случва с опасността и желанието.
Засмя се при мисълта, но бе истина, все пак твърде много пъти се бе превръщал в носителя на смъртта. Но винаги се е ограничавал в убиването на човешките врагове. Доста пъти бе призоваван да помогне на воините. Трябваше да лекува и лекува, докато не изтощи силите си, а след това бе принуден да наблюдава как воини и хора умират в ужас.
Но не бе достатъчно, никога не беше достатъчно. Бе жертвал всичко, за да получи силата си, но дори и тя не стигаше.
Точно тази сила, премина през тялото му, сякаш чула името си или повикана от яростта му. Призова няколко водни стени и ги насочи към оградата на гробището, просто от раздразнение. След като първият удар направи част от оградата на трески, Аларик се насили да се успокои достатъчно, за да може да обуздае силата си. Следващата ударна вълна, мина през оградата и изчисти мръсотията и пръста, които я загрозяваха вероятно през последния век.
Но нито едно от тези действия не го накара да се почувства по-добре. Все още не можеше да намери Куин. Краткият проблясък, който го свърза с емоциите и съзнанието й, го бе довел тук, но отново бе изчезнал. Тя и сестра й Райли бяха акнаши - емоционални емпати. И като такива не само можеха да усещат емоциите на другите, но също така притежаваха способността да проектират собствените си емоции по начин, какъвто хората, дори и атлантите, не биха могли. Още от първата им среща, когато спаси живота й, можеше да се свързва с нея, без значение от разстоянието.
Връзката с нея му коства нещо малко: късче от черното му сърце и парченце от изсъхналата му душа. Куин дори не знаеше, че ги притежава, независимо че беше емоционален емпат.
Нейната дарба се смяташе за изгубена във водите на древните времена и все пак много такива дарби се връщаха към предишната си слава по време на тези мрачни и смъртоносни дни.
Изглежда, че светът бе на ръба на промяна, която лесно можеше да се равнява по сила с Катаклизма, който прати Атлантида на дъното на океана. Всяко едно решение или действие накланяше везните повече към мрачното или пък светлото бъдеще.
Само ако Посейдон им беше дал ясен път, който да следват. Боговете обаче не винаги бяха толкова прями. Само че той, върховният жрец на Посейдон желаеше не всичко да бъде само черно или бяло, а понякога да се намира и сиво. Като клетвата за безбрачие, обещанието никога да не се жени, което бе дал пред старейшините, когато му дадоха силата и ранга на върховен жрец.
Даде обет да изживее живота си напълно самотен като в замяна ще получи безгранична сила и ще може да общува с Посейдон. Но да бъдеш протеже на бога на моретата, предлагаше слаба утеха. А и да си признае - за него магията сама по себе си вече не бе така интересна и неустоима. Миналото, настоящото и бъдещето му се въртяха в безкрайния водовъртеж на неговата самота. Без надежда за топлина и утеха.
Без надежда за Куин.
Ако престъпеше клетвата си, това щеше да доведе до намаляване на силите му, нямаше да има право да води служби в храма и да съветва върховния принц. Нямаше да може да помогне на Атлантида, която бе на прага на въздигането си в света на хората.
Сега, след като народът му се нуждаеше от него най-много, нямаше да го изостави, без значение какво щеше да жертва. Изборът бе напълно ясен: или щеше да има Куин, или щеше да опази света си от всичко останало. А след като тя му бе заявила, че за тях няма бъдеще, изборът бе още по-ясен.
Водачът на бунтовниците и жрецът. Звучеше като лоша шега. Двойка, създадена в най-дълбокия кръг на ада, но двойка, която никога нямаше да е такава. Боговете вероятно са се посмели, в деня, когато са създали Куин и са решили тя да е жената, за която сърцето и душата му винаги ще копнеят. Нямаше да се изненада, ако все още се смееха, дори и в този момент.
Но нищо от това нямаше значение. Куин просто бе поредният бунтовник, съюзник в борбата с подивели вампири и шейпшифтъри, които искаха да превърнат хората в овце, за да могат да ги командват и поглъщат. Още един съюзник. Не би могла да бъде нищо повече, нито пък по-малко.
А ако успееше да убеди и себе си, може би тогава сърцето му ще спре да умира бавно и болезнено в гърдите му.
Въздъхна и прие плътска форма. Бляновете не му помагаха с нищо; вманиачаването в нещо непостижимо нямаше да доведе до никъде. Просто искаше да намери Куин, да намери всички и да подсигури безопасността им. Така и не успя да долови присъствието на Денал, а след като и двамата бяха атланти не трябваше да се затруднява с установяването на връзка между умовете им.