Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Тя чакаше в стаята си, заета с подаръците, които сама майстореше с парчета тел, картон, вълнени конци, лепило, пайети, а после ги украсяваше. Времето минава по-бързо, когато умът и ръцете са заети. Обмисляше какви цветове да избере, коя картинка да изреже, какъв конец да залепи. Опитваше засъхващото лепило на пръста си, прехапала долната си устна, сякаш вкусваше сладки. От хола долиташе музиката от пианото на Глен Гулд. Разбираше защо Гари я обича толкова силно. Вслушваше се в нотите, те влизаха в ума й, чувстваше как разцъфтяват в стомаха й, как гъделичкат гърлото й. Музиката я грабваше, беше като магия. Ще помоли Гари да й копира дисковете, да си ги слуша, след като Гаетан си замине. Ще бъде по-малко тъжна с музиката…
Защото вече мислеше за деня, в който той щеше да си замине.
Беше по-силно от нея. Подготвяше се за тъгата, която очакваше да я завладее. Мислеше си, че трябва да бъдеш по-подготвен за тъгата, отколкото за голямото щастие. Голямото щастие е лесна работа, трябва само да се оставиш на течението. Също както се спускаш по пързалка. Тъгата е обратното, все едно изкачваш стръмна и много дълга пързалка.
Зачуди се защо е такава и извади тетрадката да си запише мислите, които се въртяха в главата й. Прочете последните си записки, смучейки капачката на химикалката.
„С класа ходихме на изложба на модерно изкуство. Нищо не разбрах. Дразни ме. Червен надуваем басейн с вилици на дъното и найлонови домакински ръкавици, които плуват във водата, нищо не ми говори… Даскалът се превъзнасяше, но на мен ми се стори адски тъпо.
На излизане попаднахме на група бездомници, които пиеха бира от кутийки и един налетя да се бие с даскала. Той не се стресна, понеже бездомникът беше слаб като вейка, а даскалът за разлика от него е як мъж. Домъчня ми за клошаря, нищо че не беше читав. Потиснах се. Даскалът заяви, че не можем да спасим света, но все пак… В училище купих два пръстена и тамян в полза на третия свят. Продължавам да се усмихвам и да давам хлебчета на бездомниците по улицата. Бунтувам се, да.
Даскалът каза да престана с илюзиите, съвършеният свят не съществува. Зверски ми се дорева. Знам, че е супертъпо, но чувствах как бузите ми пламват. Поговорих с Ема и тя ми каза, престани, Зое, даскалът има право, порасни малко…
Не искам да пораствам, за да стана като даскала, който се прехласва пред разни басейни с вилици на дъното и отказва да спаси света. Това са пълни глупости! Искам да ме разбират. Чувствам се пълна, а останалите са празни, затова се чувствам адски самотна. Това ли е животът? Да изпитваш болка? Това ли е да порастваш? Да искаш да вървиш напред, да ядеш бой и да се възмущаваш, но въпреки всичко да продължаваш да вървиш. Не, аз не искам да стана такава. Ще поговоря за това с Гаетан.“
Следваше рецепта за сардели с олио и настъргана зелена ябълка. Даде й я една съученичка, която също като нея мислеше, че надуваемите басейни с вилиците на дъното и плаващите ръкавици са тъпотии. Казваше се Жертрюд и нямаше приятели, защото всеобщото мнение бе, че е отвратително да се казваш Жертрюд. Обичаше да си приказва с нея. Смяташе, че е несправедливо да те пренебрегват само защото имаш име, извадено от нафталина.
Жертрюд разполагаше с много време за размисъл и понякога изненадваше с мисли, прекрасни като утринна роса. Например на излизане от музея й беше казала, знаеш ли, Зое, животът е прекрасен, но светът не е…
Беше се възхитила от тази фраза, защото бе събудила в нея надежда, а тя се нуждаеше точно от това.
— Шампанското предразполага към откровения — отбеляза Жозефин. — Дължиш ми поне две… Защото изпихме по две чаши!
— И няма да спрем дотук.
— Е, в такъв случай кое е първото нещо, което ще споделиш с мен?
— Мисля, че съм влюбена.
— Кажи ми име! Искам име!
— Името го знаеш. Оливър. Оливър Бун.
— Мъжът от езерото?
— Мъжът от езерото и голям пианист… Започва да се прочува, дава концерти по цял свят. Междувременно живее в Лондон, близо до моето езеро. Плува сред кафявите водорасли и кара колело.
— Често ли се срещате?
— Шт, шт! Съвсем в началото сме! Една вечер ходихме на кръчма, пихме и… той ме целуна и… Боже мой! Жозефин! Ако знаеш колко обичам да ме целува! Чувствах се като ученичка. Той е толкова… не знам как да ти го опиша, но съм сто процента убедена, че единственото ми желание е да бъда с него… и да правя хиляди глупави неща, например да храня патиците, да се смея на високомерния вид на лебедите, да повтарям името му до безкрай, гледайки го в очите… С него имам странното усещане, че не правя грешка…