Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
"За да можем да ви убиваме по-умело, драгоценни наши."
Независимо от всичките тези оръжия и нокти обаче, те не бяха чак толкова страшни. Добре де, за гледане бяха страшни като самия пъкъл, но в обноските им не се криеше заплаха. Сигурно защото Зузана и Мик първо се натъкнаха на Баст – същата, която завариха да лежи на пода в стаята на Кару. Тя схвана тяхната пантомима, че търсят храна, и ги представи на останалите с думи, непонятни за Зузана и Мик.
– Как предпочитате тия човеци – печени или на кайма като плънка за баница? – превеждаше Мик под сурдинка, но Зузана усети, че той изпитва по-скоро страхопочитание, отколкото страх. Освен това химерите проявяваха към тях най-вече любопитство. Е, и известно подозрение, разбира се; някои направо накараха кръвта ѝ да замръзне с немигащите си втренчени очи. Гледаше да стои по-далече от тях, но иначе всичко друго беше наред. Вечерята се оказа лека, но не по-лоша от онова, което ядоха в оня капан за туристи в Маракеш на път за насам. Освен това научиха и няколко думи на химерски: вечеря, вкусна, дребна, последната от които – силно се надяваше да е само последната – се отнасяше за нея. Оказа се обект на всеобщо удивление и прие потупванията по главата с необичайна грациозност и примирение.
Навън в двора обаче цигулката на Мик се превърна в новия обект на всеобщо удивление. Вирко произведе още няколко адски скрибуцания и стържещи звуци като от трион, преди една друга химера да го сръга и да му изръмжи нещо, което сигурно означаваше "Върни я обратно", защото Вирко подаде инструмента на Мик и с жестове го подкани да посвири, което Мик и направи. Зузана вече знаеше наизуст коронните му номера, а това беше Менделсон, който винаги караше косъмчетата по врата ѝ да настръхват и чиято музика я правеше едновременно тъжна и щастлива, солена и сладка. Произведението беше мащабно и сложно, някак... мило в определени части и епично в други, трогателно. Зузана се дръпна, за да наблюдава отстрани и забеляза как въздейства музиката на създанията, струпани около нея.
Отначало: стъписване, изненада, че същият инструмент, на който досега скрибуцаше Вирко, може да постигне и това. Някои се спогледаха, други мърмореха нещо, но скоро всичко замря и остана единствено почуда и мълчание, музика и звезди. Някои от воините приклекнаха, приседнаха на животинските си задници или се подпряха на стените, но повечето останаха прави. От вратите и прозорците също взеха да надничат неясни силуети и полека да се подават навън, включително съвсем не по войнишки прегърбените фигури на двете готвачки.
Даже Ъпгрейдът изглеждаше преобразен, изправен безмълвно в цялата си противоестествено отблъскваща красота, а върху лицето му беше изписан бездънен и страховит копнеж. Зузана се зачуди дали не е била несправедлива в преценката си за него, но бързо отхвърли тази мисъл.
Всеки, който се облича като него от глава до пети в бяло, несъмнено има проблем. Щом го погледнеше, ѝ се приискваше точно сега да има пушка за пейнтбол, но, дявол да го вземе, човек не може да понесе със себе си оборудване за всякакви ситуации.
Кару поклати глава в почуда. Зузана леко се полюляваше на място във вътрешния двор, докато Мик изнасяше концерт за цигулка пред толкова необикновена публика. Навремето в Прага дори в най-смелите си представи не би могла да допусне подобна гледка.
– Как са попаднали тук? – попита Зири. Той също беше станал и сега надничаше през рамото ѝ към двора.
– Откриха ме – отвърна Кару и простотата на този отговор я изпълни с топлина. Търсили са я и са я открили, значи, все пак не беше съвсем сама. И тази музика... Тя се издигаше и набъбваше, способна да запълни сякаш целия свят. От седмици не беше чувала музика; сега я поглъщаше като живителни глътки въздух, от който дълго е била лишавана; възраждаше се за нов живот. Покатери се на перваза, готова да полети надолу към приятелите си, но Зири я спря.
– Почакай, моля те.
Тя се обърна.
– Не знам дали друг път ще имам случай да говоря с теб. Кару, аз... не знам какво да правя.
– Какво искаш да кажеш?
– С душите. – Видимо беше развълнуван. Обърна се и се отдалечи от нея, спря да вземе нещо, после се върна с кандилницата. – На моя отряд – каза.
– Значи си ги съхранил? – Кару скочи обратно в стаята. – О, Зири! Това е прекрасно! А аз си помислих...
– Трябва да докладвам на Тиаго, а не съм сигурен дали да му кажа. – Той сякаш измерваше тежестта на кандилницата върху дланта си.
Кару се смути.
– Чудиш се дали да кажеш на Тиаго, че си спасил своя отряд? Защо?