Забравената градина

* * *

Приливът донесе все по-сгъстяваща се мъгла и, в съюз със здрача, отне цветовете на града. Докато се катереха по тесните улички на града, всичко посивяваше. Бързата промяна на времето предизвика промяна и в поведението на Робин. Тя пое с отривиста стъпка и Нел трудно успяваше да я догони въпреки присъщата си пъргавина. Чудеше се накъде са се запътили, та бързат толкова, но темпото беше сериозна пречка пред всякакъв разговор и не се осмели да попита. В горната част на улицата стигнаха до малка бяла къща с табелка „Пилчард Котидж“. Робин потропа на вратата и зачака. Вътре не светеше, затова тя вдигна китката си по-близо до очите и провери колко е часът.

— Още не се е прибрал. Все му повтаряме да се прибира по-рано, когато има мъгла.

— Кой?

Робин изгледа Нел така, сякаш за миг беше забравила, че с нея има и друг човек.

— Дядо ми. Всеки ден ходи да гледа лодките. Самият той преди време беше рибар. Вече двайсет години е пенсионер, обаче сън не го хваща, ако не разбере кой и къде е излизал на риболов. — Сетне добави унило: — Предупреждаваме го да не излиза, ако падне мъгла, но той не слуша…

Млъкна и се вгледа примижала в сумрака.

Нел проследи погледа й и забеляза как на едно място мъглата сякаш се сгъсти. Очерта се силует, който се приближаваше към тях.

— Дядо! — провикна се Робин.

— Не са тревожи, момичето ми — разнесе се глас от нищото, — не се тревожи. — Мъжът изникна от тъмното, изкачи трите бетонни стъпала и завъртя ключа в ключалката. — Хайде де, какво ми треперите като чапли — подхвърли той през рамо. — Влизайте, да пийнем нещо топло.

В тесния вестибюл Робин помогна на стареца да свали опръсканата си със сол мушама и черните гумени ботуши, после ги подреди на ниска дървена пейка.

— Вир-вода си, дядо — засуети се Робин и стисна в шепа карираната му риза. — Хайде да се преоблечеш.

— Да, да — потупа старецът ръката на внучката си. — Ще поседя край огъня и докато ти направиш чай, вече ще съм изсъхнал.

Робин леко изви вежди и погледна към Нел, докато дядо й влизаше в предната стая — виждате ли с какво съм принудена да се оправям, казваше жестът.

— Дядо е почти на деветдесет, обаче отказва да се изнесе от къщата — тихо каза тя. — Гледаме някой от нас да вечеря с него всеки ден. Аз съм от понеделник до сряда.

— Изглежда добре за деветдесетгодишен.

— Зрението му започва да отслабва, слухът му също, но продължава да упорства и да проверява дали „момчетата му“ са се върнали благополучно в пристанището, без да се замисля на каква опасност се излага. Бог да ми е на помощ, ако нещо му се случи по време на моето дежурство. — Робин надникна от прага на дневната и се намръщи, когато дядо й се спъна в килимчето, докато вървеше към креслото си. — Дали… не бихте поседели при него, докато запаля огъня и сложа чайника? Като го видя подсушен, ще съм по-спокойна.