Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

— Няма повече да правя така.

— Да разбирам ли, че даваш обещание?

— Уф, ама бива ли така да притискаш човек до стената!

— Към ей тази стена, погледни я.

Ларошжаклен насочи фенера към издялания от тъмен камък кръст – келтски, вписан в квадрат. През малкото прозорче под него едва ли би могла да се промуши човешка глава.

— Виж ти, това е килия на затворник – каза Жана кой знае защо шепнешком. – През този отвор са му подавали само хляб и вода. Сигурно преди хиляда и петстотин години, а? Ако можехме да знаем какъв човек е бил, с какво се е занимавал, преди да се затвори тук от всички…

— По онова време са ни управлявали Меровингите, рошави крале с вълшебна кръв. – Ларошжаклен също изведнъж заговори тихо. – Помниш ли защо не са си подстригвали косите?

— Оставаше да не помня! Защото косите им са притежавали магична сила. – Жана като омагьосана се взираше в отвора, сякаш изрисуван с въглен. – Знаеш ли как Хлотар е постъпил с внуците на Хлодомер?

— Припомни ми. – Ларошжаклен се учуди наум, че си пилее времето с разговори за отминали времена, когато имаше работа до гуша.

— Ами, когато слугата му донесъл на Хродехилда две неща – меч и ножица. А освен това и думите на синчето й: „Скъпа майко, как да постъпя с племенниците си – да им острижа косите или да им отсека главите?“

— Да! А Хродехилда гневно викнала: „Кажи на моя син, че по-добре да видя внуците си мъртви, отколкото остригани!“ Но си мисля, че тя все пак не е вярвала Хлотар да извърши такова черно дело.

— Да бе, не е вярвала. Не знам за другите, но старицата Хродехилда се е била нагледала през живота си на какво ли не. Просто за нея така било по-добре. Какъв ще е този Меровинг без магическата си сила? Чисто недоразумение. А на Хлотар наистина му било все едно дали да остриже косите на племенниците си или да им отсече главите, както и направил. Изобщо, по времето на Меровингите имало много истории с коси. Хилдеко удушила Атила с плитката си, за да не й досажда. Ясно е, че не биха я пуснали в спалнята му с нож, но тя го удушила с коси, не с ръце. А ръцете на момичетата по онова време сигурно също са били силни. Тук има някакъв особен смисъл, честна дума! – Лъчът светлина се плъзна по главата на Жана и нейните собствени коси заблестяха над главата й като лек ореол. – А най-много обичам историята за това как света Радегонда успяла в църквата да грабне ножицата. Мъжът й се втурнал след нея, а тя му хвърлила под краката плитките си: „Това, мръснико, е твое, а останалото вече е на Господ!“ Изобщо, ужасно обичам Радегонда.