Момичето от влака

– Сама ли беше?

– Да. Какво значение има?

– Мамка му! – извиква той и лицето му потъмнява, както винаги, когато се ядоса. – Казах ѝ да стои настрана. Защо не ми го каза снощи?

– Не исках да те разстройвам – казвам тихо, съжалила, че повдигам въпроса. – Реших, че е по-добре да не те тревожа.

– Господи! – изръмжава той и тряска празната си чаша в мивката. Звукът стряска Ийви и тя се разплаква. Това нажежава още повече обстановката. – Не знам какво да ти кажа скъпа. Когато говорихме, тя беше добре. Изслуша ме и обеща да не идва повече насам. Изглеждаше здрава... като едно време.

– Изглеждала е добре? – поглеждам го аз, преди да ми обърне гръб, улавям израза на лицето му и го хващам в крачка. – Нали каза, че сте говорили по телефона?

Той поема рязко въздух и се обръща към мен, вдига ръка и казва с непроницаемо лице:

– Да, скъпа, така ти казах, защото знаех, че ще се ядосаш ако разбереш, че сме се виждали. Ето, предавам се, наистина те излъгах. За да ти спестя тревоги.

– Шегуваш ли се?

Той ми се усмихва, поклаща глава и пристъпва към мен все още вдигнал ръце.

– Съжалявам. Извинявай. Тя искаше да поговорим очи в очи и аз реших, че така ще е най-добре. Просто говорихме.Срещнахме се в едно малко кафене в Ашбъри и бяхме заедно двайсет минути, най-много половин час. Това е.

Прегръща ме и ме притиска до гърдите си. Опитвам да се измъкна, но той не ме пуска, мирише страхотно и аз не искам да се караме. Искам двамата да сме на една страна.

– Съжалявам – прошепва в косите ми той и аз отговарям.

– Няма нищо.

Замълчавам си, защото вече съм взела мерки по въпроса. Вчера вечерта говорих с инспектор Райли и в мига, когато започнахме разговора, разбрах, че постъпвам правилно, защото, когато ѝ съобщих, че съм видяла Рейчъл да излиза от къщата на Скот Хипуел "няколко пъти" (леко преувеличих), тя определено се заинтригува. Искаше да знае дати и часове (успях да ѝ дам две дати, за останалите смънках нещо), пита дали двете са се познавали от времето, преди Меган да изчезне и дали мисля, че Рейчъл има сексуални отношения с господин Хипуел. Признавам, че досега не бях се замисляла за подобна възможност – не мога да си представя, че Скот  Хипуел ще се прехвърли от Меган на Рейчъл, особено като се има предвид, че трупът на жена му още не е изстинал в гроба. Ето защо не се спрях на този въпрос, но ѝ напомних за случая с Ийви – опита за отвличане, – в случай че е забравила.

– Тя е много нестабилна – настоях пред нея. – Сигурно си мислите, че преувеличавам, но не бих поела риск, когато става дума за семейството ми.

– Разбира се – отвърна тя. – Благодаря ви за обаждането. Ако забележите нещо друго, което ви се стори подозрително, моля да ме уведомите.

– Нямам представа какво се прави в такива случаи, но явно предупрежденията не помагат. Ще е добре да се помисли за ограничителна заповед. Но заради Том се надявам да не се стига дотам.

Том излиза за работа и аз завеждам Ийви в парка. Двете се люлеем на люлките, после се качваме на малките дървени кончета и когато я връщам в количката, тя заспива веднага, което ми дава възможност да направя една обиколка из магазините. Тръгвам по задните улички към големия магазин на "Сейнзбъри". Оттук е много по-далече, но е тихо, няма никакви автомобили и пътят минава покрай Кранъм Стрийт 34.