Фаворитката на султана

– Къде е Алис? Сигурен съм, че знаеш!

– И какво, ако е така? Тя е просто побъркана жена, а ти си кастриран мъж. Тя няма мозък, а ти топки. Да бъдете проклети и двамата дано!

Това не е покорната малка робиня, която оставих да служи на Алис. В разпределението на силите в харема нещо се е променило. Впивам пръсти в меката плът на ръката ѝ над лакътя. Изведнъж ми се иска да я нараня. Тя като че ли усеща това, защото изведнъж се извърта рязко и се освобождава от мен. Има нещо в изражението ѝ, което засилва усещането ми, че знае твърде много, нещо, което я прави дръзка, въодушевена и тържествуваща. Оглежда зачервените места на ръката си, а после извръща гневен поглед към мен.

– Ще ти върна за това, евнух – просъсква като котка и побягва.

Ще ми се да я последвам, но какъв е смисълът? Ще създаде суматоха, ще извика стражите и ще им покаже синините си. Обръщам се и продължавам търсенето, като се отбивам тук-там, надничам в шатрите, чувствам как паниката нараства.

Накрая по чиста случайност се натъквам на странен малък импровизиран заслон в самия край на харема, където една старица седи сама, главата ѝ е увита с тъмно одеяло и се е навела над мангал с въглища, върху който готви нещо за обяд.

– Добър ден – подхващам, а тя се напряга, сякаш съм я обезпокоил. Точно се каня да я попитам дали знае къде мога да открия английската куртизанка, когато нещо изхвърча от навеса и със сила се блъсва в мен с щуро бърборене. Усещам драскането на студени нокти по кожата си и изведнъж Амаду се покатерва на рамото ми, навежда маймунската си муцунка към мен и ми показва възжълтите си зъби.

– Здравей, момчето ми, липсвах ли ти? – Разрошвам козинката на главата му, а той притиска глава към ръката ми и притваря очи от удоволствие.

Понечвам да се извиня на възрастната жена за суматохата, която създава маймуната ми, но тя смъква назад одеялото и виждам, че не е никаква старица. Малик ми беше казал, че изглеждам по-стар и по-слаб, но последиците от тежката зима в планината са се отразили много по-зле на Белия лебед. Тя е измършавяла и бледа, тъмните кръгове под очите ѝ ги карат да изглеждат двойно по-големи. Дрехите ѝ са в ужасно състояние; мръсни и протрити; тялото ѝ е деформирано. Гледа ме, сякаш вижда призрак.

Разтревожен, оставям маймуната долу и коленича до нея.

– Алис. Господи, Алис, какво се е случило с теб?

Стига да можех, бих отрекъл, че миризмата, която се носи от нея, едва не ме повали. Това ли е сияйната красота, която оставих, жена зряла и ароматна като нар, тази, за която копнеех всяка нощ? Кое е това, което би спряло някой толкова спретнат като Алис Суон да посещава хамама с останалите жени? Само нещо ужасяващо, единствено страх или лудост...

– Мислех, че никога няма да се върнеш.

Гласът ѝ е дрезгав като граченето на врана, изглежда като врана, цялата в черно и прегърбена. Обзет от състрадание, забравям, че всеки момент някой може да мине зад шатрите и да ни шпионира, протягам ръце и я придърпвам към себе си. Прегръщам я силно и заравям лице в мръсната ѝ потъмняла, някога златиста коса. Нещо се размърдва помежду ни и започва да плаче. Свеждам поглед и виждам, че Алис е привързала бебето пред гърдите си. Размахва властно ръце и криви лицето си шумно и настоятелно. Тя се отдалечава от мен, за да накърми бебето, а мен ме пронизва остра болка. Всичко беше заради това: поробване, унижение, пленничество, отричане от вярата, а сега дори лудост. А това дете е обзето от невероятен егоизъм и дори не съзнава жертвата, която е направила майка му. Алчното чудовище сякаш никога няма да се засити, сякаш иска да изсмуче и последната човешка частица от нея и да остави само празна черупка. Вероятно Макарим е права, може би в Алис са се вселили джиновете...