Синьо злато

Остин забеляза, че Мартин се бе освободил от селския си изговор.

— Кого трябваше да убиете?

— Правителството си имаше оная важна тайна, за която не искаха никой да разбере. Разработиха система, при която ако някой започне да души наоколо, протоколът да се задейства. Наистина умно измислено. Щяха да направят така, че потенциалната пречка да ми дойде на крака. Забиха ме тук, в тая дивотия. Когато си започнал да ровиш, ти си стартирал поредица от нареждания. Едно от тях те е информирало, къде се намирам. Последното ми заповядва, да ликвидирам шефа на Камарата. Изглежда е надушил тайната и се е готвел да раздуха нещата.

— Тоя протокол, за който говорите, трябва да е петдесетгодишен. Конгресменът, когото е трябвало да убиете, е мъртъв от години.

— Няма значение! — поклати глава старецът. — Аз изпълнявам заповед! Жалко, тая тайна е толкова стара, че сигурно няма никакво значение. — Върна се отново към селския си говор, а погледът на сините очи стана студен и твърд — Много се радвам, че дойде, синко! След това, се пенсионирам официално.

Пушката се надигна. Остин се приготви за оглушителния изстрел. Напрегна мускули, сякаш с помощта на волята си можеше да отклони сачмите от гърдите си. Ако имаше време, щеше да се посмее над иронията. Да оцелее в толкова много сложни задачи, за да загине от ръката на полуглух и сляп, осемдесетгодишен професионален убиец.

Изведнъж зад Мартин се появи някаква фигура. Беше Бъз. Зрението на стареца беше все още достатъчно остро, за да забележи неволната промяна в изражението на Остин. Той рязко се извърна и Бъз извика:

— Ти не си баща ми!

Тялото на стареца бе крило пушката, но сега погледът на Бъз се спусна от лицето на Мартин към дулото на оръжието. Фермерът го вдигна към рамото, но реакциите му бяха отслабнали с годините. Остин трябваше да решава на мига. Можеше да се засили и да забие глава в гърба му, като разярен бик. Но нямаше време, реши той.

— Мартин! — извика Остин и в същото време грабна вилата.

Фермерът се обърна към него и вилата полетя като копие. Остин се целеше в страната откъм пушката, но старецът направи стъпка и тя прониза сърцето и белите му дробове. Извика от болка, а пушката гръмна към тавана. Конят пощуря и се опита да разбие бокса. Пушката се изплъзна от ръцете на Мартин. Очите му се обърнаха в орбитите и той рухна на дървения под.

Остин ритна оръжието настрани, повече по навик, отколкото от необходимост. Бъз бе замръзнал от изненада, но сега се окопити и коленичи до трупа. Остин го обърна, за да разгледа лицето му.

Бъз го изучи внимателно и за радост на Остин каза:

— Не, този определено не ми е баща. Преди всичко, много е висок. Баща ми беше набит, като мен. И лицето е друго. Кой, за бога е тоя човек?

— Наричаше себе си Мартин, но това не е неговото име. Нямам представа кой е.

— Защо искаше да ви убие… да ни убие?

— И той не знаеше точно. Приличаше на ония гадни бомби, хвърлени навремето от германците. Когато сапьорите посегнат да ги обезвредят, те гръмват. Впрочем, мислех, че ще си останете в колата.

— Опитах, но трябваше да се разтъпча малко. Минах зад къщата, не видях никого и дойдох в обора да ви търся.

— Радвам се, че го направихте. — Остин наостри уши. — Мисля, че дочувам нещо. — Хвърли последен поглед към тялото. — Щастливо пенсиониране, Бъки! — каза той и се отправи към вратата.

Бъз го последва на двора, докато черно-бяла кола със синя лампа на покрива изскочи от гората и спря пред къщата в облак прах. С черни букви отстрани, беше написано ШЕРИФ. Двама в сини униформи излязоха от колата. Единият беше едър и млад, а другият — слаб и посивял. По-младият приближи с ръка на кобура. От значката му личеше, че е помощник-шериф.

— Кой от двама ви е Остин? — попита той.

— Аз — отговори Кърт.

Помощникът изглежда бе очаквал бягство, защото сега не знаеше какво да прави.

По-възрастният го блъсна внимателно настрана.

— Аз съм шериф Хейстингс. Някой от вас да е виждал Бъки Мартин?

— В обора е — отвърна Остин.

Помощник-шерифът се хвърли натам и когато излезе, лицето му беше бяло.

— Исусе! — извика той и посегна към пистолета си. — Старият Бъки е мъртъв! Набучен е с вила. Кой от вас направи това?

Хейстингс даде знак на помощника си да се успокои и да извика групата по убийства.

— Можете ли да ми кажете, какво става, мистър Остин?

— Мартин се опита да ни убие с оная пушка, която лежи до него. Наложи се аз да го убия. Исках само да го неутрализирам, но не се получи.

— Благодаря за информацията, но аз искам да знам, какво става наистина? Защо ме търсят от Вашингтон?

— От Вашингтон?

— А, не. Първо от кабинета на губернатора звънят и викат, дръж така, после ме свързват с оня луд адмирал Сендекър. Той вика, че неговият човек Остин бил в опасност и по-добре да съм тръгнел веднага към Мартин или щяло да стане убийство. Като го питам, защо мисли, че ще има убийство, той ми обещава да ми пробие още един пъп, ако не спра да задавам глупави въпроси и не замина. — Шерифът се усмихна. — Май имаше право. — Обърна се към Бъз: — Как се казвате?

— Бъз Мартин.

Шерифът примигна изненадано.

— Някаква връзка с покойния?

Остин и Мартин се спогледаха, без да знаят как да се отговори на този въпрос.

Най-накрая Остин поклати глава и каза:

— Надявам се да разполагате с време, шерифе, защото историята ще бъде много дълга.