Синьо злато

Гордостта на Льогран беше примесена с чувство за вина. Вярно, бе осигурил финансово увлечението на дъщеря си по ездата, но това беше първото й състезание, на което присъстваше от години. Клубният фотограф се приближи и Льогран позира с дъщеря си и нейния кон с мисълта, колко хубаво би било жена му да бе жива, за да допълни снимката.

Кейти върна Вал в конюшнята, а Льогран тръгна бавно по поляната, заприказван с помощничката си — грозновата, но изключително интелигентна жена, на име Хестър Лионърд. Понякога медиите наричаха Льогран безбрадия Линкълн, сравнение, основано на безупречната му репутация на честен човек и на външна прилика с шестнадесетия президент.

Беше висок и некрасив, но едрите черти ясно изразяваха силата на неговия характер. Бе си спечелил славата на човек, който ръководи с достойнство най-голямата разузнавателна организация в света и в някое друго, лишено от телевизия време, сериозно биха обмислили кандидатурата му за президент.

Мобифонът на Лионърд иззвъня и тя го вдигна към ухото си.

— Сър — каза колебливо тя, — търсят ви от Ленгли.

Льогран се намръщи и не пое апарата. Измърмори нещо за това, че лошите хора не заслужават покой.

— Не помолих ли да не ме безпокоят през двата часа, докато съм в Маклейн, освен ако не е нещо изключително спешно?

— Джон Роуланд е, сър и казва, че е от най-висока степен на важност.

— Роуланд? Е, тогава… — Взе слушалката и я залепи до ухото си. — Здрасти, Джон — каза той и усмивка изглади намръщените му черти. — Няма защо да се извиняваш. Обаждаш се тъкмо навреме да ти се похваля: Кейти спечели първо място в английска обездка в клуба… Благодаря! И кое е толкова важно, че да помрачи може би най-важния момент в живота на Кейти?

Льогран се намръщи отново.

— Не, никога не съм чувал за това… да, разбира се… изчакай ме в кабинета! — Подаде телефона на сътрудничката си, погледна приза и поклати глава. — Кажете колата да ме чака при конюшнята! Трябва веднага да се връщаме в Ленгли. После се обадете в службата и предайте да осигурят на Джон Роуланд всичко, което пожелае. Трябва да се сбогувам и да се извиня. Дявол да го вземе, това сигурно ще ми струва още един кон. — Тръгна да се извинява на дъщеря си, увесил нос.

След двадесет минути черната лимузина спря пред главния вход на централата на ЦРУ. Льогран излезе и закрачи с дългите си крака през фоайето. Там го посрещна сътрудник с папка в ръка. Той я пое и разучи съдържанието й в асансьора. След миг влезе в кабинета си. Джон Роуланд го очакваше, заедно с някакъв изнервен младеж, когото му представиха като колега анализатор, на име Браунинг.

Роуланд и директорът си стиснаха ръце като стари приятели, каквито всъщност бяха. Преди много години двамата бяха на едно служебно равнище. Но Льогран имаше политически амбиции и вътрешна необходимост да изкачи стълбата до върха. Роуланд беше доволен от поста си и беше считан в отдела за ментор на всички новопостъпващи анализатори. Льогран имаше безусловно доверие в Роуланд, който неведнъж му бе помагал да избегне погрешен ход.