Синьо злато

— Още един път ви благодаря за транспортирането. Обикновено на такива излети ме вози партньорът ми, Джо Завала, но сега е в Калифорния.

Мартин вдигна палец към Остин.

— Аз съм, който трябва да благодари. Сигурен съм, че можехте да си дойдете и сам.

— Вероятно, но мотивите ми не са безкористни. Искам да идентифицирате баща си.

Мартин погледна към планината Кетскил на запад.

— Чудя се, дали ще мога да го позная след всичките тия години. Много време е. Сигурно се е променил неузнаваемо. — Сянка мина през слънчевото му изражение. — Откакто ми позвънихте и ме помолихте да дойдем тук, все се питам какво да му кажа. Да го прегърна ли или да му забия един на дъртия копелдак.

— За начало може да му стиснете ръката. Един в муцуната на отдавна изчезнал баща не е подходящ начин за ознаменуване на първата среща.

Мартин се усмихна.

— Да, прав сте. Но не мога да спра да му се сърдя. Искам да ми каже, защо заряза мама и мен и защо се кри през всичките тия години, оставяйки ни да го мислим за умрял. Добре, че мама почина. Тя беше старомодно момиче и мисълта, че е била женена повторно при жив съпруг, щеше да я убие. Мама му стара, дано не се развикам!

Взе микрофона и повика кулата за контрол на полетите в Олбъни, за да поиска инструкции за приземяване. След няколко минути бяха на пистата.

Пред гишетата за коли под наем нямаше опашка, и не след дълго излизаха от града в един „Петфиндър“, с двойно предаване. Остин се насочи на югозапад по шосе 88 към Бингхемтън, между заоблени хълмове и малки ферми. След около час път, излезе от шосето и зави на север към Купърстаун, идилично селце, чиято спретната главна улица беше като извадена от филм на Франк Кепра. От Купърстаун поеха на запад, по криволичещ селски път с две платна. Това бе страната на Кожените чорапи94 от Дж. Фенимор Купър и с малко въображение, Остин можеше да си представи Хоки да дебне из гористите долини, заедно с приятелите си — индианци. Градове и къщи се разредиха още повече. В тази част на света, кравите бяха повече от хората.

Дори и с помощта на картата, не беше лесно да открият търсеното място. Остин спря пред един супер при бензиностанция и Бъз влезе да разпита. Когато се върна, беше видимо развълнуван.

— Един кореняк вътре разправя, че познавал Бъки Мартин от години. Добър човек бил. Малко затворен. Карайте по тоя път и след километър завиваме наляво. Фермата била на около километър от това място.

Пътят се стесни и се появиха дупки. Асфалтът беше по-скоро въображаем, фермите се редуваха с гъсти горички и за малко щяха да изпуснат отбивката. Единственият знак за нея беше алуминиева пощенска кутия без надпис или номер. Покрай нея в гората навлизаше черен път. Те завиха по него и пресякоха ивица дървета, които скриваха къщата откъм пътя. Накрая, дърветата отстъпиха място на пасища, с малки стада крави из тях. И ето, след най-малко километър от пътя, те съзряха къщата.