Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
Аронсон посочи към Елиас.
— Какво… е това?
Малер го хвана за раменете и го издърпа в коридора.
— Това е Елиас, а сега е време да си ходиш вкъщи.
В следващия миг издърпа шапката от ръцете на съседа си и му я нахлузи на главата.
— Може би трябва да те помоля да запазиш видяното в тайна, но знам, че е напълно безсмислено да го правя. Махай се!
Аронсон избърса слюнката от устата си с опаката страна на ръката си.
— Мъртъв ли е?
— Не — отвърна му Малер, докато го буташе към външната врата. — Един от пробудените е и аз се опитвам да подобря състоянието му. Но ако те познавам добре, то с плановете ми е свършено.
Аронсон запристъпя назад по верандата с потайна усмивка. Вероятно обмисляше къде точно да се обади, за да ги издаде.
— Ами, късмет тогава — рече той и продължи да се отдалечава заднешком.
Малер тресна вратата. Ана седеше на кухненския под с Елиас в ръце.
— Трябва да се махнем оттук — рече Малер, очаквайки дъщеря му да възрази, но тя просто кимна.
— Да, така е.
Напъхаха всичко от хладилника в една хладилна чанта, а нещата на Елиас прибраха в спортен сак. Малер се погрижи да вземе всички играчки и локомотива. Както и мобилния телефон и малко допълнителни дрехи.
Нямаха нито спални чували, нито палатка, но Малер имаше план. През последните дни всяка нощ, преди да заспи, обмисляше всевъзможни варианти на действие, в случай че бъдат разкрити. Затова побърза да пъхне чук, отвертка и крик в найлоновата торба с дрехите.
Минали години, когато излизаха с лодката в езерото за един ден, им отнемаше цял час да съберат всичко. Този път заминаваха за неограничено време, а багажът им бе готов само за десет минути. Сигурно бяха забравили половината неща. Но нищо. Малер винаги можеше да се върне и да купи нужните им провизии по-късно. Най-важното сега бе да скрият Елиас.
Вървяха бавно през гората. Ана носеше багажа, а Малер — Елиас. Засега сърцето му не се обаждаше, но в положението, в което се намираше, никак не бе изключено всеки момент да получи спазъм. Затова трябваше да внимава.
Елиас беше напълно отпуснат в ръцете му. Никакви признаци на живот. Малер не можеше да погледне надолу, затова вървеше внимателно и пристъпваше леко по корените на дърветата, пресичащи пътеката. Очите му се пълнеха с капки пот.
„Толкова много усилия за едната нищожна капчица живот.“
Улица „Сварваргатан“, 11,15
Бяха измили волвото на Стюре, но вътре все още се усещаше миризмата на дърво и лак. Стюре беше дърводелец и живееше в шестоъгълна дървена хижа, която проектира и построи сам, най-вече за да може да приютява гостите си през лятото.
Магнус се сгуши на задната седалка, Давид му подаде клетката с Балтазар и се настани отпред. Стюре разтвори картата, която откъсна от телефонния указател, почеса се по главата и се опита да намери района.
— Хеден, Хеден…
— Не мисля, че изобщо е обозначен на картата — рече Давид. — Намира се при полето Йервафелтет. В посока към Акала.
— Акала…
— На северозапад.
Стюре поклати глава.
— Може би е най-добре ти да караш.
— Не мисля. Чувствам се… Не, не искам.
Стюре вдигна глава от картата. В ъгълчетата на устата му заигра лека усмивка, той се наведе напред и отвори жабката.
— Виж какво взех — Стюре подаде на Давид две дървени кукли, високи около петнайсетина сантиметра, и запали колата. — Тръгвам към шосе Е 20, пък после ще видим.
Куклите бяха съвсем гладки, сякаш много детски ръце бяха играли с тях. Представляваха момче и момиче. Давид знаеше отлично историята им.
Когато Ева била малка, Стюре работел като дърводелец на различни строежи в Норвегия. Прибирал се за по една седмица вкъщи, а през следващите две го нямало. Веднъж, докато бил със семейството си, издялкал куклите и ги подарил на шестгодишната си дъщеря. За негова най-голяма радост те се превърнали в любимите ѝ играчки, нищо, че имала и Барби, и Кен, и дори кучето на Барби.
Най-странното е, че Ева кръстила куклите Ева и Давид. Ева му разказа за първи път историята няколко месеца след като се запознаха.
— Няма мърдане — каза му тя тогава. — Отредено ти е да ме получиш още когато бях на шест.
Давид затвори очи и прокара пръст по куклите.
— Знаеш ли защо ги измайсторих? — попита Стюре, без да откъсва очи от пътя.
— Не.
— За в случай, че загина. Работата ми никак не е безопасна. Така че си помислих… ако нещо се случи… ще ѝ остане спомен от мен. — Стюре въздъхна. — Само че не аз загинах.