Когато мъртвите се пробудят

— Не искаш да ме чуеш — рече Ана. — Вече си взел решение.

С тези думи тя премести тялото на Елиас и го сложи на рогозката пред печката. Ако човек наистина се вгледаше в него, веднага осъзнаваше горчивата истина — детето наистина имаше напредък и се държеше все по-осъзнато, но телцето му се бе съсухрило още повече. Ръчичките, които стърчаха от ръкавите на пижамата, бяха покрити с люпеща се кожа, а лицето му приличаше на череп, разкрасен с грим и перука. Бе невъзможно дори да си помислиш, че в него се крие мек, влажен и нормално функциониращ мозък.

Малер сви юмрук и го удари в бедрото си.

— Какво не разбирам? Какво. Не. Разбирам?

— Че той е мъртъв — отвърна му Ана.

Малер точно понечи да отрече, когато чу тропането на дървено сабо по верандата и проскърцването на вратата.

— Ехо, има ли някой вкъщи?

Малер и Ана се погледнаха в очите, обладани от едно и също чувство — паника. Дървеното сабо на Аронсон затрополи навътре в къщата, а Малер скочи от масата и залости с тялото си вратата към кухнята.

Аронсон вдигна глава и посочи към устната на Малер.

— Аха. Да не би да си участвал в някакъв побой? — Старецът сам се разсмя на шегата си, след което свали шапката си и започна да си прави вятър с нея. — Как се справяте с жегата?

— Ами — отвърна му Малер, — всъщност в момента сме малко заети.

— Ясно — добави Аронсон. — Няма да ви преча. Исках само да попитам дали са изпразнили кофата ти за боклук.

— Да.

— Така ли? А моите стоят пълни от две седмици. Даже им се обадих, за да се оплача, и ми обещаха, че ще дойдат, но още ги няма. И то в тази жега. Как изобщо си позволяват подобна безотговорност?

— Не знам.

Аронсон сбърчи вежди. Явно надуши нещо. На теория Малер можеше да го вдигне, да го занесе до вратата и да го изхвърли навън. По-късно дори съжали, че не го е сторил. Аронсон започна да наднича зад него.

— Колко изискано. Цялата фамилия се е събрала. Хубаво сте направили.

— Точно щяхме да сядаме на масата.

— Ясно, ясно. Няма да ви преча. Просто исках да поздравя…

Аронсон се опита да мине навътре, но Малер подпря ръката си на касата, като един вид бариера. Аронсон замига.

— Какво ти става, Густав? Искам само да кажа здравей на девойчето.

Ана бързо се изправи и тръгна към вратата, за да се здрависа с Аронсон, без да се налага да го пускат в кухнята. Когато Малер свали ръката си, за да може дъщеря му да излезе, Аронсон се шмугна вътре.

— Откога не сме се виждали — рече той и протегна ръка към Ана.

Любопитните му очи зашариха из кухнята, а Ана дори не си направи труда да го поздрави. Беше твърде късно. Аронсон видя Елиас и се облещи, застина на място, като радар, който най-накрая е прихванал целта си. Изплези език и облиза устни, а Малер се зачуди за миг дали да не го удари по главата с ръжена.