Без теб

Значи нито Кредюл, нито Назим бяха тук. Айля се колебаеше какво да предприеме. Въпреки всичко да чака? В случай че... Да позвъни у Карвил и да влезе? Да намери Малвина дьо Карвил и по един или друг начин да поговори с нея? Да я попита какво е правила у Гран-Дюк? И най-вече – да я попита дали не е виждала Назим?!

Айля все още потръпваше от студеното острие на кухненския нож до крака ѝ. О, да, наистина би искала да проведе разговор на четири очи с Малвина... Дебелият килим от мъртви листа проскърцваше тихо под краката ѝ. Постепенно здравият ѝ разум надделя. Да говори с когото и да било от семейство Дьо Карвил, бе последното нещо, което трябваше да направи!

След дълъг размисъл стигна до извода, че най-доброто решение бе да отиде в полицията. Да им каже най-искрено, че няма новини от съпруга си Назим Озан от два дни. Да подаде молба за издирване. Така или иначе, полицаите щяха да се справят с това. Може би не бе много късно... Може би ченгетата нямаше да ѝ задават въпроси. Ами ако все пак я попитаха нещо? Би могла да им помогне да открият Назим. Е, тогава щеше да им разкаже всичко, което знаеше.

Така или иначе, показанията ѝ щяха да помогнат на Назим. Щеше да обясни на полицаите, че той не е единственият виновник. Най-важното бе да го открие.

Айля отново впери очи в „Розре“. Много би ѝ се искало онова момиче Малвина да се покаже отнякъде... Щеше да я притисне и да опре ножа в гърлото ѝ, да я заплаши, че ако не говори, ще я нареже на парченца като месото за дюнерите. Момичето щеше да изплюе камъчето. Малвина може и да беше луда, но нямаше намерение да умира. Само дето нямаше и помен от нея и Айля виждаше само колата ѝ... Тя отново се поколеба как да постъпи. Беше тук вече час. Е, толкова по-зле. Трябваше да върви, за да говори с ченгетата. Айля се надигна от мястото си.

Изстрел проглуши ушите ѝ. Инстинктивно Айля се снижи и легна на земята в гъстите листа. Имаше чувството, че е паднала върху мек килим. Въздъхна с облекчение. Не бе ранена. Прецени, че изстрелът бе произведен на около петдесет метра от мястото, където стоеше. В нея ли се бяха прицелили, или тя просто се бе паникьосала? Ловци ли имаше наоколо? Все трябваше да има някаква ловна дружина в тази гора, а може би и лов с хрътки... Как иначе, в такова луксозно предградие...

Какво можеше да направи?

Да извика, да изкрещи с пълен глас: „Ей, тук съм“.

Да предупреди ловците?

Или може би щеше да насочи убиеца?

А защо да не изпълзи и не се опита да стигне до пътя няколкостотин метра по-надолу. Там, между къщите, щеше да е на сигурно място. Айля не помръдна, а зачака, дебнейки и най-малкия шум в гората. Адреналинът ѝ се покачи и тя си спомни как бе бягала заедно с баща си от генералите в Турция, скрита часове наред в двойното дъно на един камион. Спомняше си и шума от крака в ботуши на границата, а също и как баща ѝ бе запушил устата ѝ с ръка.

Всичките ѝ сетива бяха нащрек. В гората не чуваше никакъв шум. Само вятърът раздвижваше листата на дърветата. Айля чака дълго. Минутите ѝ се сториха часове. Нищо. Гората бе тиха и спокойна.