Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Постепенно започнах да виждам нещата по-ясно... Някой овчар сигурно бе заровил тук кучето си. Или някоя овца, коза или друго животно. Ами да, какво друго! Дъждът продължаваше да вали и аз се скрих в колибата, но капките се промъкваха през пробития покрив и се налагаше да стоя плътно до дървената стена. Постоянно мислех за гроба. Някоя жива твар с размера на животно или на... бебе е била покосена от бурята. Докато очаквах природното бедствие да премине, се заех да проучвам колибата. В нея нямаше мебели, но един отсечен дънер би могъл да послужи за легло. Встрани от него бе навита на руло някаква сива завивка, цялата на дупки. В една вдлъбнатина на земята имаше следи от пепел, а това означаваше, че преди доста дни, а може би и преди доста седмици, тук е бил пален огън. Земята бе осеяна с всякакви боклуци, бирени кутии, фасове – по-нови и по-стари, което доказваше, че наистина колибата е служила за подслон при буря или че тийнейджъри от околността са идвали тук да си прекарат някоя вечер. Миризмата на пръст и урина бе в границите на търпимото. Бурята поутихна едва след час. Вече бе мръкнало, но след всички тези години на поклонничество в планината бях станал доста предвидлив. Носех ветроустойчив фенер. Излязох от колибата и нагазих в калта, а после размахах фенера над гроба. Все още ръмеше студен дъжд. Приближих се предпазливо, като се питах дали това бяха последните му капки, или начало на нова буря. Фенерът стопи мрака. Дървеният кръст бе направен от две обикновени клонки, привързани една за друга. Връвчицата не бе много разнищена. Значи гробът бе най-много от година-две. Насочих светлината към цветето. Имаше малка вероятност зимният жасмин да е живо цвете, особено като се има предвид температурата. Значи някой бе поставил гърнето тук неотдавна, най-много преди няколко месеца.
През онази нощ бе трудно да направя нещо повече заради непрогледния мрак. От дърветата върху главата ми се стичаха ледени капки. Температурата падаше бързо. Щяха да са ми необходими два часа, а може би и повече, за да сляза от Мон Терибъл само с помощта на фенера. Така че въпреки всичко останах пред колибата. Започвате да ме опознавате, нали? Разбутах камъните, за да видя какво криеше могилката. Очевидно нищо, само пръст. Трябваше да се върна тук с лопата и да ровя, глупаво бе да копая с голи ръце. Досещате се, че не се отказах, а започнах да повдигам камъните един по един. След десетина минути смених ръката си, а с другата държах фенера и с усилие осветявах мястото. Имах чувството, че ограбвам гроб, че съм един вид жив мъртвец, който иска да приобщи труп към сектата си. Доколкото това бе възможно в нощната буря. Или куче, коза, новородено... без значение.
Не открих нищо, с изключение на камъни и мокра пръст. Като слепец върнах камъните обратно. Онази вечер пристигнах до колата си едва след полунощ и ми бе необходим още час, за да се озова в хижата на Моник Жоньовез на брега на река Ду, където отсядах. Карах с двадесет километра в час. Бурята бе удвоила силата си. Валеше мокър сняг, който проникваше навсякъде. Бях мокър до кости, измръзнал, кален. Пръстите на ръцете ми бяха изподрани и по дланите ми имаше кръв. Бях в това състояние заради един гроб на куче! На всичко отгоре не бях успял да го разкопая. Изглеждах глупаво. За да се успокоя, преди да заспя, изпих три чаши от руйното бяло вино на леля Жоньовез.
На другия ден отидох да се срещна с инженера по горите и водите на служба в природния парк. Грегори Морез бе широкоплещест като дървар, красив като холивудски киноактьор от филм, чието действие се развива в Скалистите планини. Обикаляше Мон Терибъл и околностите с високопроходимата си кола 4Ї4 години наред, така че, априори, непременно бе виждал и колибата, и гроба. Морез бе едновременно изненадан от въпроса ми и разочарован, че не разполага със задоволителен отговор. Да, знаел къде е колибата, наистина от време на време служела за подслон на бездомници или младежи, които гонел оттам, доколкото било по силите му. Що се отнася до гроба, не му бил обърнал внимание, но най-вероятно бил гроб на куче. Било нещо често срещано в Юра – да се погребва куче под купчина камъни. Покрай горските пътеки било пълно с подобни могили.