Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Съвсем забравила за духове, намушках гъбестата плът. Нещо намокри ръката ми. Бръм. Още едно, две мушкания. Бръм. Бръм. Върху лицето ми падаха неща - малки, кръгли неща. Изтръсках ги от клепачите си, изкашлях ги от устата си.
Закривени пръсти сграбчиха шията ми, вонящ дъх парна бузата ми. Мушках отново и отново. Бръм. Край ухото ми щракнаха челюсти. Забих ножа с все сила и дръпнах надолу. Острието разкъса мускули и жили.
После то изчезна. Бях свободна. Ръцете ми бяха покрити до китките от воняща, гъста като сироп течност. Стомахът ми се надигна конвулсивно.
Фенерът се търкаляше на два-три метра встрани. Запълзях към него, притискайки счупената ръка към гърдите си. Бях я чупила и преди, помнех острата, пулсираща болка. Стисках ножа между зъбите си, плувнала в гореща пот. От вонята на мърша ми призляваше.
Сграбчих фенера и го насочих зад себе си. Различих тъмни силуети сред дърветата. Още стъпки. Още Зумери. Не.
Главата ми се цепеше. Пред погледа ми се спускаше пелена. Не искам да умра. Обладаването на пеперудата ме бе отслабило много повече, отколкото предполагах. Тичай. Бръкнах в джоба на якето и извадих спринцовката. Последният ми коз. Сигналната ракета не се броеше. Аз нямаше да я изстрелвам. Нямаше да губя играта.
Сционски адреналин за самоинжектиране. Далеч по-силен от разредения коктейл химикали, с чиято помощ Джаксън ме държеше будна. Забих иглата в бедрото си, направо през панталона.
Усещането бе като от ужилване, но стиснах зъби и изтърпях. Буталото се задейства и препаратът се изстреля в мускула ми. Това бе специална формула, предназначена да стимулира целия организъм - не само да ободрява, но да заличава болката и да дава сили. Жандармите постоянно се блъскаха с него. По жилите ми се разля нова енергия. Скочих на крака и се впуснах в спринт. Адреналинът нямаше ефект върху шестото ми чувство, но правеше духовната концентрация по-лесна.
Сънорамата на зумера бе тъмна като пещера, черна дупка в етера. Опитах ли да проникна в нея, нямаше да стигна далеч. И все пак пробвах, без изцяло да напускам тялото си.
Обгърна ме мрачен облак. Хоризонтът край мен потъмня, краищата му започнаха да се събират. Трябваше някак да се оттласна. Един бърз удар щеше да свърши работа. Духът ми излетя и нащърби обвивката на съзнанието му. Съществото нададе кошмарен писък. Стъпките му замряха. В същото време ослепителна болка връхлетя собствената ми сънорама. Озовах се на земята. Трескаво се изправих отново, дишайки запъхтяно.
Дърветата се разредиха, отстъпвайки място на открита ливада. Вече виждах кулите на Катедралата. Градът. Градът.
Адреналинът пулсираше във вените ми като бурен прилив, тласкайки ме все по-бързо напред. Присвила счупената си китка, аз се носех като разкаян грешник към своя затвор. По-добре пленница, отколкото труп.
Зумерът изпищя. Звукът отекна във всяка клетка на тялото ми. Стигнах до телена ограда, преметнах се през нея и тупнах от другата й страна.
На върха на Катедралата имаше наблюдателница. Там трябваше да стои червеноризец с пушка. Той можеше да спре Зумера, да го застреля. Не и този път. Дрехите ми бяха прогизнали от пот. Още не усещах болка, но знаех, че съм скъсала мускул. Минах покрай ръждива табела с надпис РАЗРЕШЕНО ИЗПОЛЗВАНЕТО НА СМЪРТОНОСНА СИЛА. Чудесно. Малко смъртоносна сила щеше да ми дойде от полза. Вече виждах ясно наблюдателницата. Тъкмо се канех да извикам за помощ, да изстрелям ракетата, когато се оказах обездвижена.
Мрежа. Тя ме покриваше отвсякъде - здрава телена мрежа.
- Не, не - изпищях колкото ми държеше гласът. - Убийте него. - Загърчих се като червей на рибарска кукичка. Защо бяха уловили мен? Не аз бях врагът! Разбира се, че си ти, каза глас вътре в мен, но аз нямах време да го слушам. Трябваше да се измъкна от проклетата мрежа. Зумерът приближаваше. Щеше да ме разкъса така, както бе разкъсал лисицата.
Звук от раздиране. Глас, произнасящ името ми.
- Пейдж, успокой се, всичко е наред, вече си в безопасност. - Но аз не вярвах на този глас. Това бе гласът, от който се боях. Измъкнах се от мрежата и пробвах да хукна отново. Някой ме сграбчи, хвърли ме назад и същият глас изрече: -Пейдж, концентрирай се! Използвай страха си, използвай го! -Не можех да се фокусирам. Бях подивяла от страх. Сърцето ми препускаше, зрението ми ту изчезваше, ту се връщаше пак. Устата ми бе пресъхнала. Още ли стоях на крака?
- Пейдж, вдясно от теб! Атакувай го!
Погледнах надясно. Не различих добре какво е, но не беше човешко същество. Страхът ми достигна абсолютния си връх.