Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
- Той можеше да ме убие.
- Взех някои предпазни мерки. Повтарям, ти нито за миг не се намираше в непосредствена опасност.
- Глупости на търкалета. Ако си мислиш, че някакъв кръг от сол е предпазна мярка, значи ти хлопа дъската. - Започвах да държа уличен език, но не ме беше грижа. - Вероятно страшно ти е харесало... да ме гледаш как се гърча...
- Напротив, Пейдж. Опитвам се да ти помогна.
- Да се пържиш в ада дано.
— Аз и без това съществувам на едно от неговите нива.
- Тогава съществувай си на някое, което да е по-далеч от моето.
- Не. Ти и аз сключихме сделка, а аз спазвам сделките. -Очите му се впериха в моите. - Дължиш ми един час непринуден разговор. Ще те очаквам след десет минути.
Идеше ми да го заплюя, но въпросът беше приключен. Излязох от стаята и се качих на втория етаж.
Нямаше да му кажа нищо повече за себе си. Той и бездруго знаеше твърде много за личния ми живот, макар още да не бе надушил за връзката ми с Джаксън. Ако Нашира разбереше, че съм била един от най-близките му сътрудници, нищо чудно да ме накараше да участвам в задържането му. Щях да се престоря, че съм травмирана от Зумера, че едва мога да говоря.
Сякаш още чувах дрезгавото дихание, излизащо от гърлото му. Стиснах очи и споменът се разнесе.
Мръсните ми дрехи миришеха на пот и смърт. Смъкнах ги от себе си и влязох в банята. На леглото ме очакваше нова розова униформа. Дълго се търках със сапуна под горещия душ, докато смъкна от себе си и последните останки от тази воня.
Погледнах се в огледалото и видях, че медальонът продължава да виси на шията ми. Страшно ми бе помогнал, няма що.
Когато се появих отново в стаята на Лорда, го заварих удобно настанен край камината.
- Заповядай - посочи ми той мястото срещу себе си.
Аз седнах. Креслото ми се стори огромно.
- Успокоително ли ми даде? - попитах.
- След обладаването получи лек пристъп - отвърна той, наблюдавайки ме внимателно. - Пробва ли да влезеш в Емита?
- Исках да видя сънорамата му.
- Разбирам. - Той се пресегна към бокала си. - Да ти предложа питие?
Изкуших се да поискам нещо незаконно - например истинско червено вино, - но просто нямах сили да продължавам да се заяждам.
- Едно кафе - казах.
Той дръпна копринен шнур, завършващ с пурпурен пискюл. На другия му край явно имаше звънец.
- Ей сега ще го донесат.
- Някой незрящ?
-Да.
- Значи ги третираш като прислуга?
- Като роби, Пейдж. Нека наричаме нещата с истинските им имена.
- Но кръвта им е ценна.
Той отпи глътка от бокала. Седях със скръстени на гърдите ръце, чакайки го да започне.
Грамофонът отново свиреше. Разпознах песента - „Нямам никакъв шанс с теб“30, в изпълнение на Франк Синатра. Тя бе попаднала в забранения списък на Сцион само защото съдържаше думата „призрак“ в заглавието си, макар инак да нямаше нищо общо с призраци. Как само ми липсваха неговите песни.
- Всички конфискувани записи ли идват при теб? -подхвърлих, полагайки неимоверно усилие да звуча небрежно.
- Не, пращат ги в Катедралата. Ходя там понякога и си вземам по една-две грамофонни плочи.
- Харесваш ли нашата музика?
- Някои неща. Особено от двайсети век. Намирам езиците ви за интересни, но повечето съвременни изпълнения не са ми по вкуса.
- Заради цензурата е. А тя съществува заради вас.
- Поздравления, хвана ме натясно - вдигна чашата си той.
- Какво пиеш? - не се сдържах да попитам.
- Екстракт от амарантов цвят, примесен с червено вино.
- Не съм чувала за такова растение.
- То не вирее на Земята. Лекува повечето духовни травми. Ако беше взела от него след сблъсъка си с полтъргайста, раната нямаше да остави толкова дълбок белег. Също така ще позволи на мозъка ти да се възстановява по-бързо, ако ползваш често духа си без животоподдържащи системи.
Тъй значи. Цяр за мозъка. Добре, че Джаксън не го бе докопал отнякъде, иначе изобщо нямаше да ми дава да спя.
- А ти защо го пиеш?
- Стари рани. Амарантът облекчава болката.
Настъпи кратко мълчание. Мой ред бе да го наруша.
- Това е твое - протегнах му медальона.
- Задръж го.
- Не го искам.
- Настоявам. Дори да не отблъсква Емитите, може да спаси живота ти срещу някой полтъргайст.
Поставих висулката върху облегалката на креслото си. Лордът я погледна, после вдигна очи към мен.
На вратата леко се почука. Влезе младеж на моята възраст, може би малко по-голям. Носеше сива туника, а очите му бяха зачервени. Въпреки това бе красив, като слязъл от картина. Златиста коса обрамчваше изваяното му лице, а устните и страните му аленееха като розов лист. Като изключим червенината им, очите му имаха наситен, прозрачносин цвят. Дори ми се стори, че долавям около него леки следи от аура.