Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Не ходи на юг.
Осветих с фенера съдържанието на сандьчето: пистолет с дълга цев, сигнален пистолет, стара запалка „Зипо“, ловджийски нож и три сребристи херметизирани ампули, върху които бяха отпечатани символите за токсично и разяждащо вещество, наред с надписа ФЛУОРОВОДОРОДНА КИСЕЛИНА.
Оръжие с отровни стрелички. Защо просто не ми бе дал моето собствено? Но ако не исках да прекарам цялата нощ на тази ливада, най-добре бе да се размърдам. Навих стегнато чувала и го взех със себе си, но заслона оставих на мястото му. Можех да го използвам за ориентир в случай, че започнех да се въртя в кръг.
Забелязах, че малкият ми бивак е ограден с пръстен от някакви ситни бели кристали. Коленичих и ги стрих с пръсти, после ги докоснах с върха на езика си.
Сол.
Бях спала насред окръжност от сол.
Застанах неподвижно. Някои зрящи вярваха, че солта може да отблъсква духове - наричаха го аломантия, - но това не беше вярно. Тя положително не спираше полтъргайстите. Дали Лордът просто не се опитваше да ме сплаши, пръскайки я наоколо?
С нахлупена качулка и плътно закопчано яке се заех да опаковам оскъдните си запаси. Пъхнах пистолета със стреличките в торбата при спалния чувал, а сигналния затъкнах в колана си. Ножът намери място в ботуша ми, а спринцовката - в страничния ми джоб. Накрая нахлузих ръкавиците.
Нямах търпение да се изправя отново лице в лице с него. Можех да си го представя, проклетника, седнал пред топлия, уютен огън и броящ минутите до завръщането ми.
Щях да му покажа. Не биваше да ме подценява. Аз бях Бледата бродница и той щеше да види защо е така. Да разбере защо Джаксън ме бе избрал - защото, напук на всичко, аз оцелявах.
Затворих очи, мъчейки се да доловя етерна активност, но такава нямаше. Никакви сънорами. Бях сама. Когато погледнах отново, небето привлече вниманието ми. Имах късмет, че не съм спала по-дълго. Събираха се облаци, а сега, когато слънцето бе залязло, звездите бяха единственият ми ориентир. Сириус не се виждаше, затова потърсих пояса на Орион. От разпалените астрономични речи на Ник знаех, че където и да се намира той, север е общо взето в обратна посока. Знаех също и положението му спрямо Шеол I. Скоро открих трите звезди и закрачих в набелязаната посока. Онова, което се простираше пред мен, бе гориста ивица - колкото тъмна, толкова гъста и обрасла.
Усетих свиване под лъжичката. Никога не се бях бояла от мрака, но той означаваше, че ще трябва да разчитам единствено на шестото си чувство за засичане на потенциална опасност. Вероятно тъкмо това бе идеята му. Да изпита моите способности.
Озърнах се през рамо. Гората откъм отсрещната страна на ливадата бе не по-малко непрогледна. Натам вървеше пътека, която щеше да ме отведе на юг, далеч от колонията.
Не ходи на юг.
Ясна ми бе играта му. Той разчиташе да бъда добро момиче, да се подчиня. Но защо да ходя на север, след като северът ме връщаше обратно към робството - към Лорда, който ме бе поставил в това положение. Защо трябваше да се доказвам тъкмо на него? Обърнах лице към Орион. Щях да поема на юг. Да се махна от тази преизподня.
Вятърът свистеше в листата, охлаждайки мократа ми кожа. Сега или никога. Започнех ли да разсъждавам какво може да се таи в сенките, куражът ми щеше да се изпари напълно. И като стиснах зъби, аз навлязох сред дървесата.
Обгърна ме чернота. Все едно бях сляпа. Земята пружинирайки под краката ми, влажна и размекната от дъжда. Вървях бързо между стволовете, без да издавам звук, като понякога се впусках в лек бяг, пазейки се с ръце от надвисналите клони. В тънкия лъч на фенерчето можех да различа мъглата, която обвиваше дънерите, стелеше се над земята като одеяло и скриваше подметките на ботушите ми. Нямаше никаква естествена светлина и аз само се молех то да не угасне. Сционският символ върху него подсказваше, че вероятно е взето от НОБ. Това беше донякъде успокоително - тяхното оборудване обикновено се произвеждаше качествено.
Хрумна ми, че вече трябва да се намирам извън обичайните граници на Шеол I. Това място неслучайно се наричаше Ничия земя - то не принадлежеше на никого. Може би беше сционска територия, може би не. Нямах представа накъде ще ме отведе маршрутът ми, но знаех, че Оксфорд се намира на север от Лондон. Движех се в правилната посока. Якето и панталоните ми бяха достатъчно тъмни, за да ме скрият от дебнещи очи, а шестото ми чувство бе изострено и нащрек, както винаги. Срещнех ли Рефаимски пазачи, щях да се промъкна покрай тях. Натъкнех ли се на ограда, с лекота щях да пропълзя под нея или да я прескоча. А ако някой ме нападнеше, щях да го усетя отдалеч и да използвам дарбата си.