Сезонът на Костите

В камината гореше буен огън. Той бе застанал с гръб към мен, говорейки на непознат език. Думите се нижеха напевно, резонирайки като музика в зала. Пред него стоеше Теребел Шератан. В едната си ръка държеше бокал и полека пристъпваше към леглото - към мен. Лордът поклати глава. Вслушах се напрегнато.

Що за език бе това?

Обърнах се към най-близките духове - духовете на онези, живели някога тук. Те почти танцуваха в такт с разговора на двамата. Същото се случваше, когато Надин свиреше на пиано или когато бъбривец започнеше да реди баладата си на улицата. Бъбривците - или полиглотите, ако ползваме правилния термин, - умееха да говорят и разбират език, познат само на обитателите на отвъдното, но Лордът и Теребел не бяха бъбривци. Никой от тях нямаше подобна аура.

Те сближиха глави, разглеждайки нещо. Взрях се по-внимателно и замръзнах.

Моят телефон.

Теребел го повъртя между пръстите си, прокара палец по бутоните. Батерията отдавна бе свършила.

Щом имаха раницата и телефона ми, вероятно и брошурата бе у тях. Дали не се опитваха да ровят в списъка ми с контакти? Сигурно подозираха, че познавам автора й. Откриеха ли номера на Джаксън, можеха да го проследят до Севън Дайълс - и тогава видението на Карл изведнъж щеше да придобие смисъл.

Трябваше да си върна този телефон.

Теребел го прибра, каза още нещо на Лорда и си тръгна, като на излизане допря чело до неговото. Резето на тежката врата щракна. Той остана неподвижен за момент, взирайки се през прозореца, после вниманието му се премести към леглото. Към мен.

Дръпна балдахина встрани и приседна върху завивките.

- Как се чувстваш? - попита.

- Майната ти.

Очите му припламнаха.

- По-добре, с други думи.

- Защо телефонът ми е у Теребел?

- За да не го намери Нашира. Нейните червеноризци бързо биха извадили информацията за твоите приятели в синдиката.

- Нямам приятели в синдиката.

- Пробвай да не ме лъжеш, Пейдж.

- Не те лъжа.

- Още една лъжа.

- А ти си самата честност - изгледах го ядно. - Заряза ме там с онова нещо. Остави ме сама в мрака със Зумера.

- Ти знаеше, че ще се случи. Все някога трябваше да се изправиш пред Емит. А и аз те предупредих.

- О, нима? И как по-точно?

- Студените петна, Пейдж. Те са средството им за придвижване.

- Значи ти си пуснал един от тях?

- Ти беше вън от опасност. Знам, че се уплаши, но исках да те накарам да обладаеш онази сърна.

Облизах пресъхналите си устни.

- Нагласил си всичко, само и само за да вляза в Нуала. Затова ме отведе до студеното петно. - Той кимна. - Отворил си го и си освободил Зумера. - Ново кимване. - За да ме изплашиш до смърт и аз да...

- Именно. - Той не се срамуваше от постъпката си. - Подозирах, че дарбата ти се активира от силни емоции - гняв, презрение, тъга... и страх. Но най-силният ти стимул е страхът. Като те тласнах до абсолютната психическа граница на ужаса, аз те накарах да обладаеш Нуала, мислейки, че тя е Зумерът, който те е преследвал през гората. Но никога не бих застрашил живота ти.