Сезонът на Костите

Изритах спалния чувал и се измъкнах навън. Тринайсетте години не бяха заличили нищо. Кей сякаш още лежеше пред мен, с широко отворени очи, замръзнали в шока на смъртта. По блузата и имаше кръв. Един изстрел в сърцето. Това бе накарало Фин да се втурне срещу войниците, оставяйки ме сама, сгушена под количката на Моли. Крещях името му отново и отново, но той не се връщаше.

Никога повече не го видях.

След това не помнех много. Знам, че някой ме заведе у дома. Знам, че плаках за Фин, докато гърлото ме заболя. И знам, че баща ми не позволи да леля Сандра да ме вижда повече, освен на възпоменателната служба. Оттогава вече не плачех. Сълзите не можеха да връщат хората обратно. Избърсах влажното си лице с ризата и придърпах колене под брадичката си. Зачудих се дали все още се намирам на територията на „Магдалена“.

Огънят навярно беше изгаснал. Валеше дъжд, но не бях мокра. Протегнах ръка нагоре и пръстите ми опряха в нещо като брезент, временен заслон от стихиите. Вдигнах качулката на якето си и подадох глава навън.

- Лорде?

Нямаше и помен от него. Нито от сърната. Или от огъня.

И без друго ме побиваха тръпки от студ, но сега наистина се разтреперих. Къде ли бе отишъл? Нямаше как да е още в града. Всъщност ние дори не бяхме напускали Шеол I. „Магдалена“ и земите около нея представляваха част от периметъра му. Ние надали се бяхме отдалечили на повече от километър-два от студеното петно.

Вятърът се усилваше и аз се скрих обратно под навеса. Не виждах никаква причина да ме зарязва тук сама. Може би просто се бях събудила твърде скоро. Обух чорапите и обувките си и опипах спалния чувал. За своя изненада, открих няколко предмета: чифт ръкавици, спринцовка с адреналин и тънко сребристо фенерче, пъхнати в подплатата. Имаше и кафяв хартиен плик с името ми, изписано върху него. Разпознах почерка и го отворих.

Добре дошла в Ничията земя. Тестът ти е прост - върни се в Шеол I, колкото се може по-бързо. Не разполагаш с храна, вода, нито с карта. Използвай дарбата си. Довери се на инстинктите си.

И ми окажи следната чест:оцелей през нощта. Сигурен съм, че не би искала да те спасяват.

Успех.

Няколко секунди се взирах в бележката, после я скъсах на парчета.

Щях да му покажа. Да му покажа, и още как. Ако целеше да ме сплаши, бе сбъркал адреса. И какво искаше да каже с това „да оцелееш през нощта“? Нима ме мислеше за толкова слаба, та да се стресна от малко вятър и дъжд? Щом се справях с опасностите по улиците на СциЛо, щях да се справя и в една тъмна гора. Колкото до храната и водата, на кого му бяха притрябвали? Все пак не бях насред пустиня, нали?

Когато се огледах край навеса, открих сандъче с армейския символ на Сцион - две черти под прав ъгъл, подобно на бесило, с три по-къси черти, пресичащи вертикалната. Вътре имаше още една бележка.

Внимавай със стреличките. Ако се счупят, киселината в тях може да ти докара сърдечен пристъп. При спешен случай използвай сигналната ракета. Това ще призове отряд червеноризци.