Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Но после си спомних думите, с които Лис ми бе описала това място още при пристигането ми: пущинак. Наричаме го „Ничия земя“. Това не беше чак толкова зле, ако не броим отговора й на моя въпрос дали някой се е опитвал да я прекоси. „Да“ бе казала тя. Само толкова. Неприкрито потвърждение, че по този път дебнат опасности. Че и други зрящи са пробвали да го преминат, но са загинали. Може би и те са били изпитвани по същия начин. Ами ако целият тест се свеждаше до това дали ще опиташ да избягаш? Изби ме пот при тази мисъл. Противопехотни мини, вълчи ями - какво ли ме чакаше напред? Представих си камери по дърветата, следящи приближаването ми към клопката, и неволно забавих крачка.
Но не, трябваше да продължа. Имах сили да се измъкна оттук. Те несъмнено разчитаха, че ще разсъждавам така, че ще избера безопасността. Почти свърнах обратно, но решимостта ме тласкаше напред. Неволно си представих как Лордът и Надзирателят, седнали край огъня, се чукат с чаши, докато гледат как настъпвам мината. „Е, господа“, щеше да каже Надзирателят, „наздраве за сънебродницата. Най-голямата идиотка, която сме докарвали в Шеол I“. И какво ли щяха да издълбаят върху надгробния ми камък? Дали щеше да е ПЕЙДЖ МАХОНИ, или просто ХХ-59-40? Стига да съберяха достатъчно останки, за да напълнят ковчега, естествено.
Спрях и се облегнах на едно дърво. Това беше налудничаво. Що за бълнувания? Та Лордът не можеше да понася Надзирателя. Стиснах клепачи и си представих друга картина - Джаксън, Ник и Елайза. Те бяха в цитаделата, търсещи ме, очакващи ме. Измъкнех ли се веднъж от тази гора, можех да се добера до тях. След секунда отворих очи. И се вторачих в онова, което бе скупчено пред мен.
Кости. Човешки кости. Скелет в парцалива бяла туника, чиито крака липсваха от коленете надолу. Отстъпих назад и едва не се препънах. Нещо изхрущя под ботуша ми. Череп.
До трупа се търкаляше чанта и мъртвата ръка все още стискаше ремъка й. С мъка успях да я измъкна измежду пропукващите пръсти. По останките от плът пълзяха мухи - едри, космати мухи, затлъстели от обилната гозба. Когато дръпнах чантата от безжизнения й притежател, те неохотно се разлетяха. Осветих съдържанието - самун мухлясал хляб и пресъхнала бутилка.
Обърнах фенерчето надясно и косата ми настръхна. На метър-два встрани сред опадалата шума зееше яма, наполовина запълнена от дъжда. Наоколо бяха пръснати метални осколки и парчета кост.
Тук наистина беше минирано.
Притиснах гръб към дънера на един дъб. Нямаше как да си „проправя път през минно поле, и то на тъмно. Полека се отлепих от дървото и прекрачих скелета. Всичко е наред, Пейдж. С тресящи се колене се обърнах на север и поех обратно по пътеката. Не бях се отдалечила чак толкова от ливадата, щях да се справя. Само след няколко метра обаче се спънах в някакъв корен и се проснах на земята. Замръзнах, а сърцето ми щеше да изскочи, но експлозия не последва.
Опрях се на лакти, порових в джоба си и извадих запалката „Зипо“. Щракнах капачето с палец. Лумна ясен, синкав пламък. Връзка с етера. Аз не бях авгур и огънят не ми беше приятел, но можех да го използвам, за да проведа импровизиран сеанс.
- Трябва ми водач - прошепнах. - Ако има някой наблизо, нека се приближи към пламъка.
Дълго време не се случи нищо, само огненото езиче потрепваше на вятъра. После шестото ми чувство изведнъж подскочи - от гъсталака се бе появил млад дух. Изправих се на крака и протегнах запалката към него.
- Трябва да се върна до бивака си. Ще ме водиш ли?
Не го чух да отговаря, но започна да се движи обратно в посоката, от която бях дошла. Почувствах, че е духът на мъртвеца, когото бях открила, и се затичах подире му. Той нямаше причина да ме заблуждава.
Кръгът от сол скоро се появи пред погледа ми. Дъждът угаси запалката, но духът остана близо до мен. Отне ми няколко минути да дойда на себе си. Не ми се щеше да отстъпвам, но нямах друг избор, освен да тръгна на север. Проверих дали пещите ми са все още по местата си и отново навлязох сред дърветата, с фенера в едната ръка и запалката в другата. Духът ме следваше плътно, витаейки подир мен като ефирен шал.
След около половин час спрях, за да проверя посоката. Поясът на Орион бе почти точно зад гърба ми и аз продължих напред в мрака. Студът ме хапеше по ушите и носа, а шестото чувство изпращаше неспокойни тръпки по цялото ми тяло. Едва усещах пръстите на краката си. Приведох се с ръце, опрени върху коленете, и поех дълбоко дъх, за да успокоя нервите си. Докато го правех, долових някаква миризма. Разпознах я -миришеше на смърт.