Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Крачих още около минута, следвайки играещия лъч на фенерчето, преди да открия източника й. Още един труп.
Този беше на животно, вероятно лисица. Снопчета рижава козина, спечени от засъхнала кръв, очни гнезда, преливащи от червеи. Зарових лице в ръкава си. Вонята на разложена плът бе отвратителна.
Който и да бе сторил това, се намираше тук, в гората, заедно с мен.
Движи се, Пейдж, не спирай. Фенерчето примигна. Тъкмо понечих да направя крачка, когато някъде изпука съчка.
Дали не ми се бе причуло? Разбира се, че не. Слухът ми беше напълно в ред. Чувах дори туптенето на кръвта в ушите си. Притиснах гръб ó едно дърво, мъчейки се да дишам по-тихо.
Сигурно беше червеноризец, тръгнал на нощен патрул. Но после чух тежки стъпки - твърде тежки за човек. Изключих фенерчето и го пъхнах в джоба си. Нямаше смисъл да го държа в ръце, светлината му само можеше да ме издаде.
Тишината ме притисна отвсякъде. Не виждах нищо, но скоро чух нова стъпка, вече по-близо. А след това и хрущенето на кости между масивни зъби. Някой бе открил лисицата.
Или се бе върнал за нея.
Прикрих запалката с шепа. Пулсът ми правеше странни неща. Не бях сигурна дали се е учестил до неспирно бръмчене, или просто е спрял съвсем. Зад гърба ми духът потрепери.
Минутите отминаваха. Аз чаках. Все някога трябваше да тръгна отново, но знаех, че съществото е наблизо.
Три гърлени изцъквания.
Всеки мускул в тялото ми се напрегна. Дишах през носа си, стиснала здраво устни. Не знаех що за звук е това, но нямаше начин да идва от човек. Бях чувала Рефаимите да издават странни звуци, но никога толкова противни и неестествени.
Внезапен порив на вятъра угаси запалката. Моят безплътен водач избяга.
За кратко пръстите ми се вкочаниха от страх. После се сетих за оръжието в торбата си. Наивно бе да се надявам, че ще убия преследвача, но можех поне да го забавя, колкото да си дам време да избягам. Мина ми през ум да се кача на някое дърво, но бързо отхвърлих идеята. Той вероятно щеше да се катери по-добре от мен. Трябваше просто да се махна оттук, да изляза на място, където да мога да го осветя с фенера и да видя що за създание е. Прибрах запалката и бръкнах в торбата.
Изрових първо пистолета, после затърсих за стреличка. Движенията, които правех, ми се струваха твърде шумни-всяко вдишване, всяко прошумоляване на якето. Накрая напипах с пръсти гладкото, хладно цилиндърче. Умеех да боравя с обикновено оръжие, но зареждането на това ми костваше доста усилия - с премръзнали ръце, в тъмното и стараейки се да не издам нито звук. Когато бях готова, вдигнах ръце, прицелих се в неясния силует и стрелях.
Стигайки целта си, стреличката зацвъртя като гореща мазнина в тиган. Съществото се затича по посока на изстрела. То носеше със себе си свой собствен звук. Бръмчене. Мухи.
Това не беше животно.
Разтърси ме вълна от гадене. Бях слушала толкова много за Емитите, но никога не си бях представяла, че ще се изправя пред един от тях. Дори след чутото на приветствената реч и гледката на червеноризеца с отхапаната ръка, все още не бях напълно сигурна, че съществуват. До сега.
Всичките ми сили отиваха, за да се задържа на крака. Ръцете ми се тресяха, а устните ми трепереха. Не можех да дишам, нито да мисля. Дали то бе способно да чуе ударите на сърцето ми? Да подуши страха ми? Дали вече точеше лиги за моята плът, или трябваше да се приближи още, за да ме види?
Заредих повторно пистолета. Зумерът душеше мястото, където го бях улучила. Затворих очи и потърсих етера.
Ставаше нещо странно. Много странно. Всички местни духове бяха офейкали, сякаш се бояха. Но защо им бе да се боят от което и да е създание на материалния свят? Нямаше как да умрат повторно. Каквато и да бе причината, наоколо нямаше никой, когото да призова.
Дадох си сметка, че вече не виждам Зумера, нито го чувам. Ръцете ми лепнеха от пот върху дръжката на оръжието. Всеки миг можех да бъда мъртва. Къс мъртво месо.
Явно всичко беше нагласено нарочно. Нашира изобщо не искаше да мина теста. Искаше просто да умра. Не днес, рекох си. Не днес, Нашира.
Измъкнах се от укритието на дървото и побягнах. Стъпките ми кънтяха, сърцето ми блъскаше в ребрата. Къде беше то? Беше ли ме видяло вече?
Нещо ме удари между плешките. За секунда изпаднах в безтегловност, увиснала в мрака. После се стоварих върху земята. Китката ми се преви назад и изпука. Преди да успея да прехапя устни, от гърлото ми се изтръгна писък.
Пистолетът бе изчезнал. Вече нямаше шанс да го намеря. Чувах съществото. То бе край мен, върху мен. Посегнах към ботуша със здравата си ръка и измъкнах ножа.