Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Значи все пак ще трябва да се върнем там, а? — извиках тихичко, обхваната едновременно и от изблик на радост, и на ужас. — Във Флоренция? У дома? — За съжаление последната дума не ми донесе успокоението, което би трябвало да донесе.
Той ме погледна и като че ли усетил раздвоението в сърцето ми, промърмори:
— Все някой ден трябва да се върнем там, нали?
— Защо?
— Заради Флора — отговори лаконично.
— Но защо! — повторих, без да отлепям очи от флотилията пред нас.
— Стига, Лучана, не може да не си се сетила! Флора — Флоренция! Образът на Флора в „Пролетта“ е най-красивата гражданка на Флоренция — ти, покрита с цветя! Флора! Флора е Флоренция!
Макар и доста размекната от комплимента, не можех да не му призная логиката, скрита в думите му. Не ни трябваше да говорим нашироко, за да стигнем до едно и също заключение.
— Но защо имам усещането, че преди да отидем там, първо трябва да се отбием на друго място?
— Точно така — кимна той. — Между нас и Флоренция стои една фигура — Венера. Налага се да посетим още един град, преди да отидем на мястото на сватбата на Лоренцо ди Пиерфранческо. — Брат Гуидо звучеше така, сякаш знае много повече, отколкото казва, но предпочете да не го споделя. И преди да успея да го накарам да продължи, той смени темата. — Впрочем трябва да има някаква причина, поради която всичките тези кораби са скрити на юг, далече от Флоренция, където никой няма да разбере какво се готви срещу този велик град. Това би обяснило защо чичо ми, ако приемем, че е един от съзаклятниците, не е оставил флотата в Пиза. Там е твърде близо до Флоренция и би била разкрита от всеки флорентински търговец, акостирал в пристанището. — Замисли се. Без съмнение бе крайно притеснен, че чичо му е могъл да се въвлече в нещо толкова непочтено, както и, благодарение на представянето си за своя братовчед, от своето собствено участие. — Значи дон Феранте все пак е искал да видим тези кораби! Именно затова онази змия Сантяго се държа толкова енигматично — и той е знаел, че тук, под църквата „Сан Лоренцо Маджоре“, има скрит проход към стария Неаполис и към морето, вероятно от вулканичен произход. Фантастично, огромно пристанище, създадено от природата, невидимо за хората отгоре — перфектното място да се скрие една тайна армада и място, което би могло да бъде отгатнато само от онези, които са в състояние да разчетат посланието на картината.
— Искаш да кажеш — Седмината — вметнах.
— Именно. Но също така е вероятно и дон Феранте, и който и да е друг от Седмината да са идвали тук редовно, за да видят събирането на корабите, да съставят плановете си. Защото до това място може да се стигне само по два пътя — или от църквата, или по море. Очевидно и капитан Ферагамо е трябвало да докара флотата от Пиза тук. И сигурно точно тук са пристигнали всички онези кораби, които са успели да оцелеят.
При тези негови думи огледах мачтите и близо до входа на пещерата зърнах стотина кораба, развяващи флага на Пиза.
— Ето, виж! — провикнах се. — Ето ги! Това е „Бисто“, флотата, чийто строеж зърнахме преди седем дена! — огледах се. — Но защо никой не ги охранява?
— Няма нужда — отвърна кавалерът ми. — Никой не знае, че са тук. Знаят само Седмината, както и моряците, на които те плащат.
Приближихме се към корабите, за да ги огледаме. Представляваха действително възхитителна гледка. Не можах да не се удивя на разликата между тази флота и онази, която бяхме видели в Пиза — тук нямаше корабостроители, щъкащи нагоре-надолу като мравки, нямаше дърводелци, нямаше мазачи с катран. Тези кораби бяха напълно готови. Но така, празни, приличаха на призрачна флота.
— А къде са моряците? — попитах. Брат Гуидо сви рамене и отговори:
— Най-вероятно разпускат на брега.
— Да, с ром и проститутки — кимнах аз, тъй като ми беше добре познато.
— Ти най-добре знаеш — подметна кисело монахът. — Но предвид начинанието, което предстои и в което безсъмнено ще загинат мнозина, мисля, че желанието им да се повеселят като за последно е напълно оправдано.
— Божичко, в какво ни забърка чичо ти?! — възкликнах.
Той тактично се въздържа да ми напомни, че не чичо му, а аз ни въвлякох във всичко това. Вместо това отговори:
— Нямам представа. Но сега изцяло от нас зависи да се измъкнем от него. — Посочи към океана. — Виж, слънцето се вдига. Ако искаме да се върнем в замъка преди обедната камбана, трябва да тръгваме.