Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
Джей се усмихна колебливо, сякаш се опитваше да проумее ставащото.
— Какво правиш тук? — надигна се от леглото. — Как влезе?
Той не отговори, не можеше. Какво да ѝ каже — че е изпратен от Бащата на убийците? Че тя е осъдена да умре и той трябва да изпълни присъдата? Нямаше как да ѝ го каже, затова само я гледаше, гледаше това лице, красотата, която винаги караше сърцето му да подскача.
Тя стана от леглото и Река я проследи с поглед как взе друга свещ и я запали от едва тлеещите въглени в огнището. Когато се обърна към него, красивото ѝ лице сияеше на светлината и тя видя ножа на пода между тях.
— Какво е това? — но любопитството ѝ постепенно започна да гасне, защото отстъпваше пред разбирането.
Той още не можеше да продума, стоеше като омагьосан. Устните му оформяха думи, но не се чуваше нищо. Тя поклати глава с изумление. Той поклати своята в отрицание. Това не можеше да бъде. Та тя бе единствената, която е…
Вратата на стаята се отвори рязко. Река се извърна и видя млад мъж да нахлува в стаята. Беше малко по-възрастен от него, висок, с тъмна коса и вървеше с увереността на опитен воин, стискайки дръжката на меча, който висеше от колана му.
— Джанеса, отдръпни се — нареди воинът, явно не беше изненадан от присъствието на Река.
— Рейлан, чакай — извика Джанеса, но той вече се приближаваше, мечът му излезе със звън от ножницата. Река вече се движеше, като река, устремена към морето.
Младият воин замахна прецизно, с опитна ръка. Река можеше да избегне удара и със затворени очи, но позволи на меча да изсвисти на косъм от него и се раздвижи бързо като мълния. Преди противникът му да се окопити, Река беше сграбчил дръжката на меча и заби лакът в челюстта му.
Младият мъж се свлече на земята, Река изтръгна оръжието от хватката му и го вдигна за смъртоносен удар. Беше по-тежко, отколкото беше свикнал, рицарски меч, но не му пречеше. Щеше да бъде бърза смърт.
— Не! — изкрещя Джей и покри младия воин с тялото си. Река спря и я погледна в очите — в тях имаше страх, болка и предизвикателство.
Сърцето му се сви. Отвори уста да заговори, но думите пак не дойдоха. Запрати меча през стаята и той издрънча по дъските на пода.
Воинът още лежеше замаян. Джей беше сбърчила чело в объркване, но все пак хвана ръката на Река.
— Трябва да бягаш. Ще те убият.
Той се обърна и пристъпи към отворения прозорец, но знаеше, че не може да си тръгне без никакво обяснение. Ако не я видеше никога повече, трябваше да ѝ каже, че не би я наранил. Не беше дошъл да убие нея, а друг, принцеса. Не нея… не Джей… не любовта си.
— Аз…
Прекъсна го остра болка встрани на гърдите. Той се запрепъва и ръката му посегна към хълбока, откъдето шуртеше кръв. Младият воин се беше изправил на колене и стискаше неговия нож.
Джей се обърна към него и в очите ѝ се появи отчаяна молба.
Река пристъпи към нея. Искаше да я прегърне, да ѝ каже, че съжалява, че не е имал избор, но преди да каже и дума, в стаята нахлуха още хора — въоръжени стражи с оголени мечове.
Той се извърна и се препъна леко от болката, но се овладя.
Той беше Река.
Не изпитваше слабост, не се колебаеше и сега мислеше само за бягството.
С две крачки стигна до прозореца.
И скочи в нощта.
Двадесет и седем
— Е, какво да правя сега? — не ѝ беше приятно да задава такъв въпрос, беше свикнала с контролирания живот и тази ситуация бе нова за нея.
— Предлагам да започнем със събуждането му — отвърна Лютиче. За нея това сякаш беше игра, въпреки че мъжът можеше да умре.
Каира знаеше, че човекът, който лежеше пред нея в Понито и цигулката, се казва Мерик Райдър. Тя направи всичко по силите си да се погрижи за него — не беше военен кърпач, но знаеше как да зашие и превърже рана. Главата му беше превързана, очите започваха да се подуват, носът му беше разбит, вероятно счупен, а устната му — сцепена на три места. За натъртванията по тялото не можа да направи нищо. Ако ребрата му бяха счупени, и без това нямаше да може да мърда. Каира се надяваше само Мерик Райдър да е по-корав, отколкото изглежда.
Точно сега той не ѝ изглеждаше никак корав.
— Ами ако умре? Какво ще стане?
— Тогава ще намерим друг начин да те внедрим в Гилдията. Райдър не е единственият ни коз.
Каира погледна към Мерик, видя как гърдите му се надигат и спадат, дишаше плитко, но равномерно. От това, което знаеше за него, се получаваше доста грозна картинка, но тя все пак го съжаляваше. Беше отгледана в Храма на есента, обучена като несравним боец, но и като защитник на слабите и безпомощните. Беше расла заедно с Дъщерите на Арлор, ордена, посветен на грижата за онези, които не могат сами да се грижат за себе си. Те бяха внимателни и опрощаващи, за да смекчават войнствения характер на щитоноските, и въпреки суровото си възпитание, Каира изпитваше състрадание към пребит почти до смърт човек, нищо че беше престъпник.