Вестителят на бурята

Вратата на стаята ѝ беше точно пред него. Не се виждаше страж, никой не стоеше на пътя му. Той стисна дръжката и вратата се отвори милостиво тихо. След миг той се озова вътре, в мрака.

Една свещ блещукаше до прозореца и пръскаше слабото си сияние в стаята. Стълбичка водеше към огромно легло, което стоеше на издигната платформа и имаше четири резбовани дъбови колони и балдахин. Река не помръдна, позволи на очите си да свикнат със сумрака, а на съзнанието си да се концентрира върху мишената. Чуваше тихото ѝ равно дишане и тръгна внимателно напред, като извади единия нож от ножницата.

Тогава спря.

Мисълта сякаш притисна главата му, колебание, което беше изпитвал и друг път. Неведнъж.

Това момиче беше невинно.

Но Бащата на убийците я беше осъдил.

От малкото, което Река успя да разбере, войната, която водеше нейният баща… войната на краля… нямаше нищо общо с нея.

Но Река се подчиняваше на Бащата на убийците.

Тя не беше извършила престъпление.

Ако не изпълни задачата си, ще бъде наказан. Ще получи още един белег към останалите, клеймото, което носеше на лицето си заради провал и слабост.

Направи още една крачка напред, като черпеше увереност от острието в ръката си. Това беше неговата мисия. Това беше неговото предназначение. Той беше Река, неудържима река, и съществуваше, за да изпълнява волята на Бащата.

Но какво право имаше? Без значение колко пъти му го напомняха с думи и с камшик, той пак не успяваше да го оправдае в главата си.

Още една стъпка го отведе до стълбичката към леглото. Тя дишаше тихо, сънищата ѝ явно бяха спокойни. Река не помнеше кога за последно е спал без кошмари, кога не е бил измъчван от ужас.

Но ако им се поддаде сега, ще покаже слабост, ще си навлече гнева на Бащата.

Вече беше до леглото, на ръка разстояние от нея. Трябваше само един замах с ножа. Един бърз удар щеше да отнеме живота ѝ, без да усети нищо в съня си. Река се наведе напред, когато блещукащата светлина озари лицето ѝ.

Познато лице.

Сърцето му се изпълни с ужас, по-страшен от хиляди нощи на кошмари, ножът се изплъзна от ръката му и издрънча на пода.

Това беше тя, момичето от градината. Неговото момиче. Момичето от тайните им срещи. Момичето с хилядите нежни целувки.

Джей.

Тя се събуди с рязко поемане на дъх, а огнената ѝ червена коса падна над лицето ѝ. Видя го да стои там като сянка в нощта, но не изпищя.

— Кой си ти? — попита тя сякаш след цяла вечност. В гласа ѝ нямаше страх и Река ѝ се възхити.

Той бавно сведе лице, за да види тя обезобразените му черти на светлината.