Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Тази нощ ще направим темплум* – увери той сговорчиво. – При тези положения звездите са по-ясни от гаданията.

[* Място за наблюдение. – Б.пр.]

— Нека боговете те чуят – промърмори Валериан. – Този път се опитай да поставиш правилните въпроси, Акстекс. Или ще си помисля, че вече си прекалено стар, за да се харесваш на боговете. Той ги отпрати, махвайки с ръка. След като те си тръгнаха, за малко се възцари тишина, колкото Валериан да си зададе отново въпроса дали беше сгрешил, извеждайки на преден план удоволствието на тялото си пред политиката.

Ифлава настоя шепнешком да опита най-после пълнените смокини, които му подаваше. Прелестни бяха, разбира се. Прелестни както устните на Ифлава, която сподели с него удоволствието. Той не предложи на прокуратора. Мършавостта на Макриан беше доказателство, че храната просто щеше да отиде на вятъра. Той не предложи и на младите офицери, които стояха встрани. Те трябваше да се задоволят с това, че виждат толкова отблизо императора.

Валериан изпи чаша ферментирало вино с мед, за да успокои паренето от пипера, огледа слугите, които сновяха нагоре-надолу, за да подреждат факлите и лампите. Смокините с риба може да бяха добри, устата на Ифлава възхитителна, но от това безпокойството му, че е допуснал грешка в Агрипиненсиум, не ставаше по-малко. Напротив, глупавата несигурност на предсказанията го увеличаваше. Недоволството сега дразнеше всичките му сетива.

— Християнинът там ли е? – попита той управителя високомерно.

Макриан кимна с глава.

— Да. Той чака. Но, ако разрешиш, августейши…

Управителят се обърна към млад офицер.

— Това е Аелий Силвий. Трибун, отговарящ за кохортите в Палмира. Той ти носи поздрави и пожелания за добре дошъл от палмирския цар.

Валериан се поколеба, тъй като нямаше никакво желание да облагодетелства някой от тези подлизурковци, с които Макриан умееше да се заобикаля. Но името Палмира прикова вниманието му. Както и външният вид на трибуна. Под трийсетгодишен, с приятно лице, интелигентен, добре сложено тяло, с белег от рана на десния крак – от бедрото до прасеца.

— От битка? – осведоми се Валериан, посочвайки със смокиня белега.

— В Дура Еуропос, августейши. Когато Шапур, уви, превзе града.

Валериан опита смокинята, оставяйки хрупкавата рибка в съчетание със сладостта на плода да се плъзне по небцето му, преди да усети мощната атака на пипера.

— Аелий се е спасил от обсадата, подпалвайки всичко, което е оставало от града – уточни Макриан така ентусиазирано, че клепачите му се вдигнаха почти изцяло. – Тогава ти разказах за този подвиг, августейши.

Валериан потвърди усмихнато.

— Мисля, че си спомням.

Трибунът порозовя от удоволствие.

— Значи си в Палмира?

— Аз съм твоят пратеник при царя, августейши.

— Припомни ми титлите на този Оденат, прокураторе.

— Всепрославения Септимий Оденат, син на Вабалат, син на Назор, сенатор, цар на Палмира, августейши. Семейството станало римско по волята на Септимий Север, когато той завладял Ориента преди петдесет години. Оденат е сенатор. Сенатор, който никога не е докоснал с крак стъпалата на сената, никога не е влизал в храма на Юпитер на Капитолия, това се разбира от само себе си. Можеш да си представиш как изглежда този мъж, августейши. Пъргав на гърба на камила, богат търговец, отдаден на странни богове, които бродят из тези пустини.