Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Макар че си рече наум „Юнаците са прави!“ капитанът повиши още повече глас:

– Тези роби да не си въобразяват, че са Сюлейман хан, та те да решават кога трябва да има война, кога – мир?

Помощникът взе да се дразни. „Какви ги върши този човек! – помисли си. – Не трябва ли да застане до своите юнаци? Не бива ли да каже „Моите войници са прави“? Грехота е, грехота... Грехота е да вървиш против бойните си другари, само и само да угодиш на двореца“.

Със същото раздразнение отново остро възрази:

– Юнаците! Нашият господар...

Не успя да продължи. За продължението се искаше сърце. Всяка дума по-нататък щеше да му отнесе главата. Млъкна.

– Какво за нашия господар? Да не би в моята казарма да се приказва и против нашия господар?

Като видя, че човекът млъкна, скочи. Тръгна към шкафа в ъгъл. Помощникът добре знаеше какво има там. Ей сега щеше да викне: „Войнико!“ После щеше да го събори на фалаката. И тогава – казвай, за бога, казвай, на ти, на ти... Реши да приключи с този въпрос, преди фалаката да се е подала от шкафа.

– Говорят, че нашият господар прекарвал времето си в харема. Казват, че той нямал очи за други жени, освен за московчанката и за дъщеря си. Така обичал Михримах султан, че забравил и принца престолонаследник, и другите си принцове... Ето това приказват.

Командирът затръшна с яд отворената врата на шкафа с фалаката.

– Ахааа! – заканително кресна той. – После сниши глас и прошепна в ухото на помощника си: – Тия безсрамници говорят, че господарят си вършел работата както кажела жена му ли?!

Другият потвърди с глава.

– Великият везир казвал на господаря, че е настъпило времето за поход. А Сюлейман хан му отговарял: „Така е, даже е отминало!“. А на следващия ден се отмятал. От приказка го докарват, че господарят ни вечер влизал в харема препасан с ятагана, а сутрин излизал оттам без него. Нашият повелител не разменял мисли с великия везир и главнокомандващ войската Ибрахим паша, а разсъждавал както му кажат московчанката Хюрем и дъщеря й Михримах. Казват, че сега Сюлейман напълно обърнал гръб и на еничарските си верноподаници. Мислите на Михримах султан витаели единствено сред моряците. Макар че Ибрахим паша му казал: „Това изобщо не е уместно!“ нашият господар изпълнил прищевките на дъщеря си и издал ферман в империята да се даде предимство на флотилията. Към босоногите моряци сега се стичали фунии със злато. Еничарите гледат кой откъде ще им подхвърли нещо, а нашият господар се води по женски ум и пръска акчетата в морето - така говорят.

Ето, най-сетне изплю камъчето.

Отначало капитан Осман се позамисли: „А дали този човек не подстрекава войниците?“ Гледаше го намръщено. Помощникът му въздъхна леко и продължи:

– Юнаците казват, че сякаш не им стигало жена да им се качи на главата, ами сега – и една принцеса! Колко ум можело да има едно момиче! Ако някой се поведял по него, рибите, а не поданиците щели да изядат златото.