Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Друго?
– Това е, ага. Казах ти всичко докрай.
– Казвай, казвай! Тези приказки няма да напълнят и орехова черупка. Има още! Какво друго говорят?
Помощникът преглътна едва-едва. Съжаляваше, че подхвана тази тема. Всъщност нямаше такова намерение, но вече му омръзна след всяко хранена главатарите им да го сгащват в някой ъгъл и открито да го заплашват:
– Върви при агата най-сетне да му кажеш какво говорим ние! Отдавна дойде време да тръгнем на поход. В противен случай ние ще вземем нужните мерки, включително да обърнем и казана31!
Подобни приказки стигаха до ушите му от всяка казарма. Haзряващият бунт се усещаше и във въздуха. А като се каже бунт, това означава кръв, убийства. Обърнеха ли казана, стигнеха ли до портите на двореца, нямаше да му се размине и на него, и на всяка глава, която им попаднеше подръка.
– Такова... – измърмори, без да погледне капитана в очи. – Юнаците искат война.
– Бре, че нахалници! – избухна капитан Осман. – Как им е хрумнало на тези юнаци, че господарят ни не знае кога е подходящо и кога не е, да се тръгва на военен поход?
За крещене – разкрещя се, но наум си промърмори: „Прави са! Oт дрямка на дрямка – въшки хванахме! Султанът затвори страницата на военните походи. А и не се знае дали ще я отвори или не!“
Нямаше ли поход, войникът си губеше апетита. Войната означаваше плячка. Означаваше дял от победата. Мирът докарваше юнаците до бедност, войната им носеше богатства. Нямаше ли война, няма друга работа, освен да чакат заплатата си от месец на месец или да им подхвърлят някоя и друга монета, стига да имаше радостно за султана или великия везир събитие. Това ли заслужаваха мъжете, които са участвали в толкова много битки – да се надяват на подаяния от нечии ръка?
Макар че си рече наум „Юнаците са прави!“ капитанът повиши още повече глас:
– Тези роби да не си въобразяват, че са Сюлейман хан, та те да решават кога трябва да има война, кога – мир?
Помощникът взе да се дразни. „Какви ги върши този човек! – помисли си. – Не трябва ли да застане до своите юнаци? Не бива ли да каже „Моите войници са прави“? Грехота е, грехота... Грехота е да вървиш против бойните си другари, само и само да угодиш на двореца“.
Със същото раздразнение отново остро възрази:
– Юнаците! Нашият господар...
Не успя да продължи. За продължението се искаше сърце. Всяка дума по-нататък щеше да му отнесе главата. Млъкна.
– Какво за нашия господар? Да не би в моята казарма да се приказва и против нашия господар?
Като видя, че човекът млъкна, скочи. Тръгна към шкафа в ъгъл. Помощникът добре знаеше какво има там. Ей сега щеше да викне: „Войнико!“ После щеше да го събори на фалаката. И тогава – казвай, за бога, казвай, на ти, на ти... Реши да приключи с този въпрос, преди фалаката да се е подала от шкафа.
– Говорят, че нашият господар прекарвал времето си в харема. Казват, че той нямал очи за други жени, освен за московчанката и за дъщеря си. Така обичал Михримах султан, че забравил и принца престолонаследник, и другите си принцове... Ето това приказват.
Командирът затръшна с яд отворената врата на шкафа с фалаката.
– Ахааа! – заканително кресна той. – После сниши глас и прошепна в ухото на помощника си: – Тия безсрамници говорят, че господарят си вършел работата както кажела жена му ли?!
Другият потвърди с глава.
– Великият везир казвал на господаря, че е настъпило времето за поход. А Сюлейман хан му отговарял: „Така е, даже е отминало!“. А на следващия ден се отмятал. От приказка го докарват, че господарят ни вечер влизал в харема препасан с ятагана, а сутрин излизал оттам без него. Нашият повелител не разменял мисли с великия везир и главнокомандващ войската Ибрахим паша, а разсъждавал както му кажат московчанката Хюрем и дъщеря й Михримах. Казват, че сега Сюлейман напълно обърнал гръб и на еничарските си верноподаници. Мислите на Михримах султан витаели единствено сред моряците. Макар че Ибрахим паша му казал: „Това изобщо не е уместно!“ нашият господар изпълнил прищевките на дъщеря си и издал ферман в империята да се даде предимство на флотилията. Към босоногите моряци сега се стичали фунии със злато. Еничарите гледат кой откъде ще им подхвърли нещо, а нашият господар се води по женски ум и пръска акчетата в морето - така говорят.
Ето, най-сетне изплю камъчето.
Отначало капитан Осман се позамисли: „А дали този човек не подстрекава войниците?“ Гледаше го намръщено. Помощникът му въздъхна леко и продължи:
– Юнаците казват, че сякаш не им стигало жена да им се качи на главата, ами сега – и една принцеса! Колко ум можело да има едно момиче! Ако някой се поведял по него, рибите, а не поданиците щели да изядат златото.