![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Като приключи с наизустените въпроси и отговори, агата на еничарите свали филцовия си калпак и го остави върху перваза на прозореца зад гърба му. Почеса се по изпотената глава с върха на пръстите, хвани мазоли от размахване на ятаган. Размисли се: „Какъв смисъл има всеки и първи петък от месеца да се преповтарят все тези едни и същи приказки?“. И въпросите, и отговорите щяха да се изричат безпогрешно. В първите години ги беше написал на хартия. Поглеждаше крадешком да не би от смущение да обърка текста. Но вече ги бе запомнил като по вода. Затвореше ли очи, безпогрешно си декламираше каквото трябва да пита и да изрича.
Научи го на тази тактика предишният командир, Турхан ага:
– Виж сега, Осман! Ще научиш хубаво, наизуст, тези изрази! Ще накараш помощника си да запомни отговорите. Наизустяването е като птичка, хвръква и отлита. Дойде ли време в първия петък от месеца да ги редиш наизуст, затвори очи. Умът работи по-добре, когато очите не гледат. Ако не изпълняваш каквото ти казвам, ако гледаш наляво-надясно, ако забравиш какво трябва да кажеш и нарушиш протокола, не отговарям! Никой няма доверие в ага, който не може да запомни какво трябва да каже! И на оня свят да съм, ще те сграбча за яката с две ръце! Да не кажеш, че не съм те предупредил!
И оттогава досега той постъпваше все така. Наистина, затвореше ли очи, много по-добре си спомняше какво трябва да каже.
„Хубав човек беше Шкодралията! – възкликваше наум капитанът. Така хубаво си декламирам със затворени очи всичко наизуст, че сигурно вече и на оня свят не чака да ме хване за яката с две ръце. Заслужава си да го поздравя. А той да ме тупне по гърба: „Браво, Осман!“
Засмя се на тази си приумица. Ето на, това беше най-непристойното нещо. Загледа се в образа си, отразен в стъклото на прозореца. Усмивката не му отива на черните вежди, на острия поглед, на черните засукани мустаци, на всеки един от които можеше да провиси по една гяурска глава? Къде се е чуло и видяло някой военен да се смее? От прозореца го гледаше собственото му ухилено отражение. Засука най-напред десния си мустак, после и левия. Реши: „Довечера, преди да си легна, ще ги понамажа с бадемово масло!“ Прогони физиономията, която подронваше внушителния му вид, възвърна войнишкия си поглед, който така подхождаше на дръпнатите му вежди, и пак се погледна в стъклото. „ Ха така! – измърмори си под носа. – Ето така изглеждам добре!“
Обърна се назад, видя, че помощникът му още стоеше изпрати пред него, и попита:
– Нали раздаването на порциона вече приключи? Какво чакаш още?
Онзи се опита да каже нещо. Не посмя. Пристъпи, но устните му не помръднаха.
– Ако имаш нещо за казване – казвай го, ако нямаш – върви да си гледаш работата! Иди да видиш сержантите дали си изпълняват задачите. Никой да не се мотае и мързелува. Навсякъде да блести от чистота! Да се извърши преброяване на оръжията в оръжейната!
– Извърши се, ага!
– Още веднъж .да го извършат!
– Слушам, ага!
– Ятаганите да се наточат от точиларите!
– Наточиха ги, ага!
– Пак да ги наточат! Каква друга работа имате!
– И аз щях да кажа същото, ага! – преглътна помощникът.
Командирът се притесни от това, че помощникът му отговаря, без да задава въпроси. Отвътре го напираше да избухне, но се въздържа. Този човек стискаше някакво камъче под езика си.
– Какво щеше да кажеш? Казвай де!
– Щях да кажа това, че... – смутено запелтечи помощникът. – Каква работа вършим? Никаква! Седим си ей така...
Командирът се изпъчи като ужилен. Като видя, че започна да го гледа на криво, помощникът му побърза да уточни:
– Не аз, юнаците така казват. Само клечат покрай зидовете на казармата, шляят се и си чешат езиците.
Вместо да си промени физиономията, капитан Осман го загледа още по сърдито. Тези приказки съвсем не бяха безопасни.
– Казваш ми, че клечат до зидовете и си чешат езиците като клюкарки?
Гласът на командира беше безизразен, обаче помощникът му усети заканата. Фалаката можеше да се появи всеки миг. Наведе глава и млъкна.
– Какво друго говорят? – Гласът на командира този път прозвуча строго, като при заповед.
– Казват, че... – заекна помощникът – ...дремели в казармата и от това ръцете ги засърбали. Откога не били участвали във военен поход. Юнак ли е юнакът, който не връхлита върху неверниците? „На кого му пука дали ни наричат „юнаци“ или не, след като сме забравили да преваляме планини и скали, да препускаме на коне, да развъртаме ятагани, да вземем чуждия и да залагаме своя живот?“ Така си говорят, ага.
Мургавото лице на капитана потъмня още повече.