Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
— Това вече ни е известно — отвърна Ем-бот. — Имах нещо в празната кутия, където би трябвало да бъде хипердрайвът.
Кимнах, премислях всичко, докато галех Кръвожадния по главата. Той затръби доволно.
На два пъти вече бях телепортирала Ем-бот, но системите му твърдяха, че имат „сайтоничен хипердвигател“. Бях предположила, че предишният му пилот — командир Спиърс — е бил самият хипердрайв, който е прехвърлил Ем-бот на Метален рой. Защо обаче кутията беше празна? Имаше нещо важно, което пропусках.
— Трябва да намерим начин да се промъкнем там и да ги видим как обслужват или задействат хипердрайва. Ангели небесни, може би ако успея да открадна устройството, което използват, за да вкарат дестинацията си, мога да го използвам, за да накарам собствените си сили да проработят и поне да се прибера у дома.
— От разказа ти съдя, че това е добре охранявано място — подчерта Ем-бот. — Военен кораб с много охрана. Няма да е никак лесно да се промъкнеш.
— За щастие, имам достъп до шпионски кораб с напреднала форма на изкуствен интелект, който е създаден специално за тайни операции. Трябва да се сдобием с данни от обезопасен обект на врага. Според програмата ти какво трябва да се направи?
— Да сложим шпионски устройства — заяви веднага Ем-бот. — Най-доброто решение би било да се използват автономни дронове, които ще проникнат на място и ще направят записи. Щитът на търговския кораб няма да позволи да се изпращат сигнали, но пък това не е за препоръчване, тъй като скенерите ще ги засекат. Вместо това ще вземем устройствата ръчно, а след това ще свалим информацията от тях. — Той замълча. — Ооо. На това му се казва добра идея! Дори по-умен съм от себе си понякога, нали?
— Може би — казах и се облегнах назад на седалката. — Имаме ли подобни устройства?
— Не — каза Ем-бот. — Имам отделения за няколко малки дрончета с дистанционно управление, но са празни.
— Можем ли да направим нов такъв? — попитах, вдигнах ръка и проверих гривната, която създаваше холограмата ми. — Както направихме тези?
— Възможно е — отвърна Ем-бот. — Трябва обаче да канибализираме някои от моите сензори и да поръчаме нови части — и то да го направим така, че поръчките да не изглеждат подозрителни. Хм… Любопитно предизвикателство.
— Обмисли го — прозях се аз. — Да ми кажеш какво си измислил.
Той се зае да пресметне и премисли някои неща, а аз изглежда бях задрямала, защото се събудих след малко. Кръвожадния имитираше как някой хърка. Нямаше начин да съм била аз. Воините, разбира се, никога не хъркат. Та нали това ще предупреди врага къде точно спят.
Протегнах се, излязох от пилотската кабина и отново попаднах в града, който — независимо от часа — бе в непрекъснато движение. Застанах на ръба на покрива и погледнах огромния метрополис и за пореден път се почувствах поразена. Огнен рай, най-големият град, който моите хора бяха построили, можеше да бъде погълнат от няколко квартала на Към звездите.
Толкова много същества. Толкова много ресурси. Всички работеха и мислеха ако не как да унищожат Метален рой, то поне как да го потискат. Бе истинско чудо, че се справяхме толкова добре.
Светлина на компютъра тук горе — използваше се за диагностика на кораба и мониторинг на сградата — показваше, че съм получила доставка. Слязох по стълбите и отначало помислих, че Ем-бот вече е поръчал някои от частите, за да си направим собствен шпионски дрон.
В кутията обаче открих малък сладкиш с бележка: „Ако водораслите са стари. — Госпожа Чамуит“.
Воинът в мен не искаше да го яде. Не се страхувах, че ще бъда отровена — ако Куна искаше да ме отрови, бе достатъчно да инжектират нещо в източника, от който идваше водата в сградата ми. Истината бе, че не исках да се призная за победена пред госпожа Чамуит.
Оказа се най-вкусното поражение, което някога съм претърпявала.
25.
Седмица по-късно направих завой, докато осъществявах сложна маневра, и се промъкнах с кораба си сред многоброен враг, въглени — горящите астероиди, които гробокопаческият лабиринт изстрелваше, за да пресрещнат изтребителите. Въпреки че илюзията се разваляше от факта, че това бяха просто дегизирани дронове на Върховните, битката си оставеше вълнуваща. В момента ме преследваха десетина и аз увеличавах скоростта, ускорявах дори повече, отколкото можех в бързия ми прихващач.
Плъзнах се покрай една от страните на гробокопаческия лабиринт. От толкова близо имах чувството, че летя покрай огромна, лъскава метална повърхност. Структурата беше толкова масивна, че се усещаше гравитацията ѝ и аз трябваше да следя подемния си пръстен, за да не ме отклони от курса.