Към небето 2 към звездите

Зачаках, обзета от напрежение. Минаха няколко минути.

След това се случи отново. В ума ми се изсипа нова информация, този път насочена към Към звездите. Последва писък.

Усетих същото чувство на дезориентация, сякаш бях запокитена в необятна чернота. И този път гробокопачите не ме видяха. Бяха съсредоточени над писъка.

Отпуснах се тежко на седалката, а умът ми пулсираше. Увиснах на предпазните колани, въпреки че никой от другите не бе прекъснал разговора си. Те изобщо не бяха наясно какво се е случило.

Усещането, което ме връхлетя, този поток от информация… той ми каза докъде ще бъде скокът. Можех да използвам тази информация, за да се прехвърля сама на Към звездите. Тази информация избледняваше, но бавно. Можех… можех да се прехвърля от това място до гробокопаческия лабиринт и след това отново обратно, ако се налагаше.

Произволните цифри, които Ем-бот ми беше подал, не действаха, но нещо в тази информация се бе инжектирало право в ума ми… точно така. Това доказа онова, което предполагах — че трябва да мога да направя повече от това просто да знам дестинацията си; че трябва да мога да я почувствам. Това бе важно, първата ми солидна следа за това как да контролирам силите си.

Макар и изтощена, аз станах с останалите и се затътрих към площадката, откъдето щяха да ме вземат. Тя имаше изглед към платформата — трепкаща, искрящо синя, със сгради, които изникваха от нея като сталактити и сталагмити.

Сбогувах се с останалите, след това се качих в совалката. За съжаление, този път не бях сама, тъй като един служител изпрати трима влечугоподобни извънземни с мен. Очевидно живееха близо до мен. Те се настаниха на задните седалки и се разбъбриха тихо на своя език, а значката ми започна да превежда. Тъй като обсъждаха плановете си за вечеря, аз изключих преводача.

Совалката излетя и в мига, в който напуснахме площадката, в ухото ми избухна глас.

— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Спенса, отново улавям сигнала ти. Добре ли си? Всичко наред ли е? Минаха осем часа без комуникация!

Зарадвах се много на гласа му и въздъхнах от облекчение. Задачата ми се струваше все по-страшна, но познатият глас ми напомни, че не съм съвсем сама.

— Върнах се — прошепнах аз, след това погледнах извънземните зад мен. — Ще обясня повече, когато се прибера в посолството.

— Ангели небесни, радвам се да го чуя! — рече Ем-бот. — Ти чу ли? Току-що изругах. Ако започна да ругая, това ще бъде ли доказателство, че съм жив? Безжизнените компютри не ругаят. Това е много странно.

— Не можеш да твърдиш, че не си странен.

— Разбира се, че мога. Мога да споря за всичко, стига да съм програмиран. Както и да е, изглежда има някакъв комуникационен щит около „Теглилки и мерки“! Когато изгубих сигнала ти, се страхувах, че съм оставен завинаги сам с плужека.

Усмихнах се и изпитах вълнение, докато приближавахме сградата. Имах много да обяснявам на Ем-бот. За гробокопаческия лабиринт. За Химерна. Бях постигнала нещо малко с Брейд, нали? За съжаление, когато совалката приближи, открих, че госпожа Чамуит — крелянската икономка, която Куна ме беше определил — чака пред вратата.