Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
— Да излизаме и да видим какво правят другите — предложи Химерна, обърна и ме поведе по пътя, по който бяхме дошли. Последвах я и в следващото помещение, през което бяхме минали, мъхът го нямаше и сега си беше напълно нормално. Мястото отново ми напомни за старата корабостроителница над Метален рой. Там лабиринтът друг ли беше, или като този? За същата цел ли е бил строен? Да не би да си правех грешни изводи?
— Твоята раса — започна Химерна, докато летяхме — има общо минало с хората. Нали така?
— Ами, да — отвърнах и изпънах гръб на седалката. Химерна обикновено не водеше небрежни разговори.
— Любопитно — отбеляза тя.
— Случило се е години преди да се родя.
— Човешкото господство е променило бъдещето на планетата ви — обясни Химерна. — Твоята раса се е била редом с тях и е придобила някои техни черти и особености. Ти говориш на вариант на техен език. — Химерна мълча известно време, докато влизахме в тунела, който приличаше на плът.
— Агресията ти ми напомня на тяхната — добави най-сетне тя.
— Ами ти? — полюбопитствах. — Срещала ли си хора? Изключвам Брейд.
— Много — отвърна химерна с тих, въздушен глас. — Била съм се с тях.
— Във войните ли? — попитах изненадано. — Последната е била преди сто години. Била ли си жива тогава?
Химерна не отговори, а и скоро влязохме в просторната зала с надписите по тавана, в която бях видяла кръвта. Сега приличаше на огледална галерия, която връщаше хиляди образи на кораба ми.
Наклоних глава и завъртях кораба, погледнах хилядите изображения. И така, докато не попаднах срещу огледало, на което не беше корабът ми, а образ на мен — в космоса — сама.
Не бях Аланик. Бях аз. Спенса.
Версията ми вдигна очи и срещна очите ми, въпреки разстоянието. Завладя ме сковаващ студ. Това не беше отражение. Беше един от тях.
Натиснах копчето за повикване, но стаята потъна в чернота и дори прожекторите на кораба угаснаха. Останах да вися, сякаш бях в бездната от нищо. Сякаш бях влязла в нищото.
Ръката ми застина на копчето за повикване. Преди да успея да заговоря, всичко стана отново нормално. Мигнах и се озовах в пилотската кабина, в древното помещение. Химерна насочваше нейния кораб към изхода.
— … дваш ли, Аланик? — пропука гласът ѝ по канала. — Или просто ще стоиш там?
— Идвам — отвърнах и се опитах да се отърся от зловещото чувство. — Какво видя там?
— Беше просто помещение — отвърна Химерна. — Защо?
— Ами… — Тръснах глава и насочих кораба си към открития космос, където въздъхнах от облекчение.
24.
Когато бяхме вече навън, Химерна ни накара да направим няколко разгърнати формации — маневра, при която ескадрата щеше да се раздели и да полети в различни посоки, а след това да се прегрупира. Казах си, че това ще бъде от полза, когато се бием с нещо като въглените, които щяха да се опитат да ни взривят.
Изглежда останалите усетиха промяната в настроението ми, защото никой не проговори, дори Брейд изпълняваше упражненията, без да мрънка. Скоро стана време да се върнем на „Теглилки и мерки“ и денят приключи.
Приземих кораба си на площадката, след това погалих с обич конзолата. Този кораб може и да не беше Ем-бот, но бе як изтребител. Отворих купола и скочих при другите. В отношението им долових умора и неизказан ентусиазъм. Бяха изтощени след дългия ден на обучение, но ентусиазирани, защото обучението си струваше. Бяхме отбелязали прогрес и вече започвахме да се чувстваме като екип.
Хешо се разсмя сърдечно на нещо, което Мориумур каза, и до него отново застана женското същество кицен в червената униформа, понесло щит. Бях научила, че се казва Каури и беше навигатор на кораба — както и щитоносец на Хешо, макар да не бях сигурна какво точно означава това.
Докато вървяхме заедно, открих, че различавам някои от другите кицен по гласовете. Струваше ми се странно, че ескадрата ни включва не само петима пилоти, а всичките петдесет и седем кицен.
Стана ми приятно. Хареса ми с колко много енергия сме заредени. Това почти ми помогна да забравя странните неща, които бях почувствала и видяла в лабиринта.
Наредиха ни да се върнем в стаята за скокове и въпреки че пристигна дрон, който да ни отведе обратно, Брейд се опита да избърза напред. Може би не искаше да бъде принудена да общува с нас.
Забързах, изравних се с нея.
— Здрасти — започнах. — Хареса ми маневрата, която направи точно преди да приключим. Когато се шмугна между останалите членове на ескадрата, без да ги закачиш.
Брейд сви рамене.
— Беше просто.
— Имаш летателен опит — отбелязах.
— Очевидно.
— Радвам се, че си в екипа.
— Сигурна ли си? — озъби се тя. — Знаеш какво представлявам. Рано или късно ще си изпусна нервите и ще има невинни жертви.